Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
221
резултата от
57
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Сливане с Бога
'.
1.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае
Бога
.
Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света.
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога.
към текста >>
Всеки друг път да се стигне до
Бога
, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание.
към текста >>
Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на
Бога
.
Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира.
Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога.
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е. като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него.
към текста >>
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно
сливане
с
Бога
.
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога.
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога.
Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е. като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е.
към текста >>
Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на
Бога
на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина.
като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух.
Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина.
В това се състои родството на Гьоте със Спиноза. И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата. Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго.
към текста >>
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото
бога
то съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
към текста >>
Хартман поставя
бога
тото съдържание на идеята.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж.
Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
към текста >>
2.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на
Бога
".
Няма значение, че думата тип може да означава според своето езиково развитие каквото и да е друго; ние я употребяваме в този смисъл на Гьоте и при това никога не разбираме нищо друго освен даденото. Този тип не е развит в неговото съвършенство в никой отделен организъм. Само нашето разумно мислене е в състояние да го овладее, като го извлича като общ образ от явленията. Следователно типът е идеята на организма: Животинското в животното, общото растение в специалното. Под този тип не трябва да си представяме нещо сковано.
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на Бога".
Типът е нещо изцяло течно, от което могат да бъдат извлечени всички особени видове и родове, които можем да считаме като подтипове, като специализирани типове. Типът не изключва теорията на произхода. Той не противоречи на факта, че органическите форми се развиват една от друга. Той е само логическият протест срещу това, че органическото развитие преминава чисто в явяващите се поред, фактически (сетивно възприемаеми) форми. Той е онзи, който установява връзката в това безкрайно разнообразие.
към текста >>
Якоби считаше, че в нашето чувство за
Бога
ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е.
Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово. На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието. Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене. Интуицията се явява много пъти като научен принцип. Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието.
Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е.
Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа.
към текста >>
Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно
сливане
със същността на действителността.
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение.
Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността.
С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение. Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно. Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното.
към текста >>
3.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от
сливане
то на понятие и възприятие.
Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи.
Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит.
към текста >>
По-
бога
т опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит.
По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия.
Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
към текста >>
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият
бога
т опит.
По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща.
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме.
към текста >>
На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-
бога
то значение именно само за мен като индивид.
Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си. Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света.
На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното.
към текста >>
4.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и
Бога
.
Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог. Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него. Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса. Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят.
Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога.
Това, което той изживява като Дух в себе си, е Мировият Дух. Подобни представи ни напомнят направо за това, как Питагорейците са схващали света и човека. Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност. Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон.
към текста >>
Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на
Бога
и съзерцавайки първообразите, тя образува формите".
Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност. Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон. А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог.
Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите".
Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот. Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове. Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта. Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света.
към текста >>
Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща
Бога
.
И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро." Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее процеса на сътворението като съдба на собствената си душа. Ето как историята на сътворението и историята на душата, която се издига до Божественото, се сливат в едно.
Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща Бога.
Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер. Филон става тълкувател на този символичен смисъл. Той чете Библията като история на душата. Приемайки този начин да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите. Той приписва същия начин на тълкуване и на терапевтите.
към текста >>
Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на
Бога
; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта.
Приемайки този начин да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите. Той приписва същия начин на тълкуване и на терапевтите. „Те притежават също съчинения на древни писатели, които някога са ръководили тяхната школа и са остави ли много обяснения относно метода, употребяван в алегорическите писания... При тях тълкуването на тези писания е насочено върху по-дълбокия смисъл на алегорическите разкази." Така Филон насочва своето внимание върху по-дълбокия смисъл на „алегоричните" разкази от Стария Завет. Нека си представим до къде можеше да доведе подобно тълкуване. Когато четем историята на сътворението, ние намираме в нея не само един външен разказ, но образец на пътя, по който трябва да върви душата, за да стигне до Божественото.
Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на Бога; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта.
Във всяка душа трябва да се разиграе мировата драма. Душевният живот на един мистичен мъдрец е едно осъществяване на дадения образец от разказа за сътворението. Мойсей е писал не само за да разказва исторически събития, но за да онагледи в образи, по какви пътища трябва да върви душата, ако иска да намери Бога. Всичко, което се отнася до мирогледа на Филон, се съдържа в Духа. Човек изживява в себе си това, което Бог е изживял във Вселената.
към текста >>
Мойсей е писал не само за да разказва исторически събития, но за да онагледи в образи, по какви пътища трябва да върви душата, ако иска да намери
Бога
.
Нека си представим до къде можеше да доведе подобно тълкуване. Когато четем историята на сътворението, ние намираме в нея не само един външен разказ, но образец на пътя, по който трябва да върви душата, за да стигне до Божественото. Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на Бога; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта. Във всяка душа трябва да се разиграе мировата драма. Душевният живот на един мистичен мъдрец е едно осъществяване на дадения образец от разказа за сътворението.
Мойсей е писал не само за да разказва исторически събития, но за да онагледи в образи, по какви пътища трябва да върви душата, ако иска да намери Бога.
Всичко, което се отнася до мирогледа на Филон, се съдържа в Духа. Човек изживява в себе си това, което Бог е изживял във Вселената. Словото Божие, Логосът се превръща в душевно събитие. Бог отведе евреи те от Египет в обетованата земя; той ги остави да минат през страдания и лишения, за да им подари най-после обетованата земя. Това е външното събитие.
към текста >>
Тогава човек е родил в себе си по духовен път
Бога
, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос.
Това е външното събитие. Нека сега да го изживеем вътрешно. Човек излиза от Египет, страната на преходния свят, минава през лишенията, които довеждат до подтискане на сетивния свят, и навлиза в обетованата земя на душата, постига Вечното. У Филон всичко това е вътрешен процес. Бог, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата.
Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос.
В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят. Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
към текста >>
Когато после, след това почиване в
Бога
, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят
Бога
, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят.
Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си. В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители." Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност. Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие."
към текста >>
От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до
сливане
на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.
Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност. Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие." Трябва да признаем, че този мироглед има дълбоко сходство с християнството. Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота. По този начин в развитието на древния мироглед става едно разцепление.
От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.
Евангелистът Йоан свързва тези два мирогледа. „В началото бе Словото." Това убеждение той споделя с неоплатониците. Словото става Дух вътре в душата: това заключение правят неоплатониците. Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общност Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи. Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло.
към текста >>
5.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
След повторното
сливане
на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи.
Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие.
След повторното сливане на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи.
В хода на тези две епохи физическото сгъстяване напредва до определена степен. Следователно, духовно-душевните състояния на формацията Слънце Луна се сменят с физически състояния. През тези физически епохи човешките същества, както и съществата от най-низшите царства, се явяват като че ли в едни втвърдени, несамостоятелни форми и вече подсказват това, в което ще се превърнат самите те по-късно през Земния период по един много по-самостоятелен начин. Така че трябва да говорим за две подготвителни епохи на Лунното развитие и за две други по време на отлива. Подобни епохи могат да бъдат наречени „цикли".
към текста >>
Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от
бога
тствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност.
Тук става дума за много по-ранни предшественици на по-късните персийци. Те изградиха втората културна епоха на следатлантското развитие. Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили.
Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност.
Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят. Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние.
към текста >>
Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно
сливане
с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение. Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества.
Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер.
към текста >>
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между
Бога
на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество. Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите".
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
към текста >>
И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за
Бога
на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог.
При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят.
И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог.
Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно.
към текста >>
При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с
Бога
на Светлината.
Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман. Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид.
При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината.
Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта.
към текста >>
Вярно е там се говореше и за
Бога
на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер.
Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора. Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии. Свръхчовешките Същества бяха познати и в Европа. Там ние ги виждаме в непрекъсната борба с войнството на Луцифер.
Вярно е там се говореше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер.
Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос. За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината. (Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии). Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин.
към текста >>
6.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
4.Интуитивното познание:
сливане
с процесите и Съществата на духовния свят.
*26.Първоначално Р. Щайнер различава четири степени на познание: 1.Материалното, или предметно, познание, което човек осъществява в нормалното си будно съзнание. 2.Имагинативното познание, свързано с възприемането на съзнателно пораждани вътрешни образи, които следва да бъдат различавани от сетивните измами (афектогенни илюзии, халюцинации, рецидиви на атавистичното ясновидство и др.). 3.Инспиративното познание. Щайнер говори за „духовно чуване", за „духовни тонове" и за „разчитане на скритата писменост".
4.Интуитивното познание: сливане с процесите и Съществата на духовния свят.
В основното си произведение „Въведение в Тайната наука" Щайнер добавя: 1. Познание за връзките между Микрокосмоса и Макрокосмоса. 2. Единение с Макрокосмоса. 3. Цялостно изживяване на нашите опитности като основно настроение на душата. *27.Имагинативното познание представлява първата степен на свръхсетивното познание и е свързано с възприемането на съзнателно пораждани вътрешни образи, които следва да бъдат различавани от зрителните сетивни измами (афектогенни илюзии, парейдолии, халюцинации, псевдохалюцинации, рецидиви на атавистично ясновидство и др.)
към текста >>
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към
Бога
.
*28.Според духовно-научните изследвания на Р. Щайнер, през средата на 13 век настъпва един кратък период, през който дори и най- големите посветени изгубват достъпа до духовния свят и се ограничават до това, което може да бъде постигнато чрез спомените. Този период, свързан със „затъмнение" на духовните светове, е бил необходим като подготовка за следващата интелектуалистична епоха. Точно тогава става и посвещението на Кристиян Розенкройц (1378- 1484). „Тази индивидуалност вече беше инкарнирана по времето, когато се извърши Мистерията на Голгота.
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога.
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост. Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки. Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация.
към текста >>
7.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Както от една страна стопанският живот е зависим от определени природни условия (климат, географски особености на местността, подземни
бога
тства и т.н.), така от друга страна той е зависим от правовите отношения, които държавата създава между хората, ангажирани в стопанската дейност.
А държавата следва да бъде изградена от импулсите на онова общочовешко съзнание, което днес означаваме като „демократично". От своя страна стопанската система ще формира своите законодателни и управленски структури от самите импулси на стопанския живот. Необходимите взаимодействия между ръководствата на правовата и стопанската система ще се осъществява приблизително по същия начин, по който днес кореспондират правителствата на две суверенни държави. Тъкмо поради троичното устройство на социалния организъм, това, което се разиграва в едната система ще оказва необходимите въздействия върху останалите две системи. Обикновено тези въздействия се нарушават тогава, когато едната система съсредоточи в себе си това, което тя е длъжна да насочи към другите две системи.
Както от една страна стопанският живот е зависим от определени природни условия (климат, географски особености на местността, подземни богатства и т.н.), така от друга страна той е зависим от правовите отношения, които държавата създава между хората, ангажирани в стопанската дейност.
С това се очертават и границите на всичко онова, което може и трябва да обхване дейността на стопанския живот. Както са налице природните дадености, лежащи извън икономиката, които човек трябва да приеме като нещо конкретно, защото тъкмо върху тях той гради първоначално своята стопанска инициатива, така и всичко, което създава едно правово отношение между човек и човека в стопанската система при условията на здравия социален организъм трябва да намери стабилни регулатор чрез правовата държава, която разгръща една специфична активност, сходна с онези природни дадености, представляващи в известен смисъл един самостоятелен фактор за стопанския живот. Социалният организъм такъв, какъвто е формиран в досегашното развитие на човечеството днес носи следите от модерните технологии на съвременната капиталистическа стопанска система. Този социален организъм е дал и съответното отражение върху самото социално движение; по-важно е, че той контролира стопанския живот в много по-голяма степен, отколкото трябва да бъде в един нормален и здрав социален организъм. Днес в стопанския кръговрат, където трябва да циркулират просто стоки, са включени също и други фактори: човешка работна сила и права.
към текста >>
Един типичен пример за
сливане
между икономическия и правовия живот ни дава Австрия с конституцията си от 60-те години на 19-ия век.
Тези асоциации разгръщат една чисто стопанска дейност. Правната основа, върху която те действуват, се изгражда от правната институция в държавата. Когато такива стопански асоциации наложат своите стопански интереси в представителните и ръководни структури на стопанската система, тогава те няма да се стремят към влияние в законодателната и изпълнителната власт на правовата държава (като например един Съюз на производителите, Партия на индустриалците, Социалдемократична партия със стопанска ориентация), за да извоюват там позиции, които не са успели да постигнат в рамките на стопанския живот. И когато правовата държава не се намесва в нито един от стопанските отрасли, тогава тя ще създава само такива структури, които произлизат от правното съзнание на принадлежащите и човешки индивиди. Когато в представителните органи на правовата държава (нещо, което е естествено) участвуват същите лица, които са ангажирани в стопанския живот, чрез диференцирането на стопанския от правовия живот вече не са възможни онези влияния от стопанската в правовата система, които биха подкопали здравето на социалния организъм, както би станало, ако самата държава обезпечава отделни отрасли на стопанската, система и ако техните представители изработват закони в зависимост от своите стопански интереси.
Един типичен пример за сливане между икономическия и правовия живот ни дава Австрия с конституцията си от 60-те години на 19-ия век.
Депутатите в Държавния съвет бяха избрани от четирите основни сили на стопанския живот, от едрите собственици, от търговските камари, от градовете, пазарите и индустриалните зони, и от селските общини. Ясно е, че при такъв състав на висшия държавен орган, чрез правните норми на първо място се проявяват различните стопански интереси. Несъмнено, в разпадането на Австрия се намесват и центробежните сили на отделните националности. От друга страна обаче вярно е, че ако в случая правната система бе развила своята дейност успоредно със стопанската система, тя щеше да формира и такъв социален организъм от правното съзнание на хората, в които би бил възможен съвместния живот на различни национални общности. Обикновено съвременният човек не насочва веднага погледа си към публичната страна на обществения живот.
към текста >>
Поради смесването и
сливане
то с държавния живот, през последните столетия се промени не само обликът на науката и свързаната с нея част от духовния живот, но и самото им съдържание.
В случая се смята за нещо съвсем естествено, политическата държава да ръководи „свободната наука" и „свободното образование". И изобщо не се поражда усещането, че по този начин държавата подчинява духовния живот на своите държавни потребности. Смята се, че държавата създава местата за обучение и следователно онези, които преминават през тях ще разгръщат „свободен" духовен живот. Подобно мнение съвсем изпуска предвид факта, колко тясно е свързано съдържанието на духовния живот с онази най-дълбока човешка същност, в която се разгръщат духовните дарби. Това разгръщане може да бъде свободно само тогава, когато в социалния организъм то се движи не от други импулси, а от такива, които възникват от самия духовен живот.
Поради смесването и сливането с държавния живот, през последните столетия се промени не само обликът на науката и свързаната с нея част от духовния живот, но и самото им съдържание.
Разбира се, постиженията в математиката и физиката не могат да бъдат пряко повлияни от държавата. Нека обаче се замислим за историята, за другите хуманитарни науки. Не се ли превърнаха те в едно отражение на онази зависимост от държавния живот, в която се оказаха съответните учени, т.е. в отражение на характерните за държавния живот потребности? Тъкмо чрез този наложен им отвън характер, съвременните научно ориентирани представи, както и представите, господстващи в духовния живот започнаха да действуват върху пролетариата като идеология.
към текста >>
Подготвените специалисти ще могат да о
бога
тяват своите икономически познания опирайки се на освободените духовни стойности.
Биха ли могли подобни „песимисти" да изчакат какво ще стане, когато светът се освободи от тяхното влияние. Много често то се определя от едно чувство, което леко им нашепва как да използват своето свободно време и какво да предприемат, за да си набавят малко „образование". С възпламеняваща сила, която оставения сам на себе си духовен живот притежава в социалния организъм, те нямат нищо общо, защото окованият духовен живот, които те познават, изобщо не може да упражнява върху тях такава възпламеняваща сила. Както политическата държава, така и стопанският живот занапред ще получават необходимите им духовни влияния не по друг начин, а от самоуправляващия се духовен организъм. Дори и практическото обучение в областта на стопанския живот ще може да разгърне своята пълна сила едва при свободното си взаимодействие с духовния организъм.
Подготвените специалисти ще могат да обогатяват своите икономически познания опирайки се на освободените духовни стойности.
Хора, които са добили съответните опитности в стопанския живот, ще намерят и прехода към духовния организъм, за да действуват в него продуктивно спрямо онова, което трябва да бъде оплодено от един нов вид познание. В сферата на политическата държава необходимите и здрави възгледи ще се изграждат чрез свободните импулси, идващи от самостоятелния духовен живот. Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот. Той ще стигне до убеждението, че без целесъобразно ръководство на ръчния труд, социалният организъм не може да го включи и носи в себе си. Той ще се пробуди за чувството за съпринадлежността между своя труд и организиращите сили, които идват от развитието на индивидуалните човешки способности.
към текста >>
8.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Обаче в момента, когато духовният Космос започва да се заличава, става едно
сливане
между лунните сили, които изпълват вселената със своите трептения, и тези на желанието и на лишаването, които възникват в душата.
Отначало то не е изгубено още, но тя чувства, че ще изгуби нещо, което притежаваше по-рано. Едновременно се ражда чувството, че тя е ограбена и желанието да намери отново, това което е на път да бъде изгубено. В този стадий на предземното съществуване душата е чувствителна към силите на Луната. Тя се чувствува съблечена, ограбена, изпитва едно желание и тези чувства я подготвят да приеме влиянието на космическите лунни сили. До този момент тези сили не съществуваха за нея.
Обаче в момента, когато духовният Космос започва да се заличава, става едно сливане между лунните сили, които изпълват вселената със своите трептения, и тези на желанието и на лишаването, които възникват в душата.
Космосът отначало съединен с човека в цялата негова жива духовност отстъпва място на едно откровение; успоредно с това активната и жива Интуиция отстъпва място на активната и жива Инспирация и силите на Луната действат на човека по такъв начин, че правят да се събуди отново в него чувството на един вътрешен личен живот. Той не е вече напълно слят във вселената, без субект и обект да могат още да се различават един от друг. Сега той е станал една личност. По-рано неговият живот се сливаше с този на други същества; сега той отново намира съзнанието, че е един субект и вижда около себе си предмети, обекти. Той чувства, че живее в себе си, има за себе си едно лично чувство, което дължи на силите на Луната, и проявлението на Космоса става за него един външен свят.
към текста >>
Когато в течение на земния живот душата иска да си обясни, под каква форма ще се яви нейната сегашна опитност през време на земния живот, необходимо е в момента, когато тя преминава от общението с живия Космос към възприятието на това, което е вече само проявление на този Космос, необходимо е в този момент на нейния предземен живот тя да си каже: От едно съществуване, което е изцяло пропито от
Бога
, аз преминавам към едно космическо съществуване; аз започвам сега да се свивам, да овътрешнявам това ясно съзнание за космоса, което досега беше безгранично под влиянието на силите на Луната.
През време на предземния живот човекът се намира отначало вън сферата на тяхното действие, но след това той прониква в сфера и едновременно в него се ражда чувството, което го кара да се обърне отново към живота върху Земята. Физическото тяло и етерното тяло не са още налице, обаче в човека трептят отзвуци от това, което сам е извършил, за да приготви своето физическо тяло в Космоса. * * * За да продължим изложението върху цялостния човешки живот в неговите отношения с инспиративното и интуитивно познание, ще кажа първо това: Тази опитност, която през време на изследваната фаза на предземния живот човешкото същество изживява при пълно будно и ясно съзнание, се отразява в основното поведение в живота на душата в течение на земното съществуване, когато тя се чувства съединена с божествената основа на света. Тя се отразява именно в стремежа към религиозен живот.
Когато в течение на земния живот душата иска да си обясни, под каква форма ще се яви нейната сегашна опитност през време на земния живот, необходимо е в момента, когато тя преминава от общението с живия Космос към възприятието на това, което е вече само проявление на този Космос, необходимо е в този момент на нейния предземен живот тя да си каже: От едно съществуване, което е изцяло пропито от Бога, аз преминавам към едно космическо съществуване; аз започвам сега да се свивам, да овътрешнявам това ясно съзнание за космоса, което досега беше безгранично под влиянието на силите на Луната.
По-горе аз казах, че това ясно космическо съзнание започва да се засенчва. Обаче в еднаква степен душата чувства как в нея нараства едно чувство за самата себе си, в зависимост от което проявленията на Космоса и се явяват сега като нещо външно, като нещо намиращо се вън от нея. Така човешкото същество се връща отново към стадия на Инспирацията, при който то се чувства като член на Космоса, като част на Космоса. следователно при този втори етап на нейното предземно съществуване тя има опитността, вътрешната опитност на Космологията. Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от Бога.
към текста >>
Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от
Бога
.
Когато в течение на земния живот душата иска да си обясни, под каква форма ще се яви нейната сегашна опитност през време на земния живот, необходимо е в момента, когато тя преминава от общението с живия Космос към възприятието на това, което е вече само проявление на този Космос, необходимо е в този момент на нейния предземен живот тя да си каже: От едно съществуване, което е изцяло пропито от Бога, аз преминавам към едно космическо съществуване; аз започвам сега да се свивам, да овътрешнявам това ясно съзнание за космоса, което досега беше безгранично под влиянието на силите на Луната. По-горе аз казах, че това ясно космическо съзнание започва да се засенчва. Обаче в еднаква степен душата чувства как в нея нараства едно чувство за самата себе си, в зависимост от което проявленията на Космоса и се явяват сега като нещо външно, като нещо намиращо се вън от нея. Така човешкото същество се връща отново към стадия на Инспирацията, при който то се чувства като член на Космоса, като част на Космоса. следователно при този втори етап на нейното предземно съществуване тя има опитността, вътрешната опитност на Космологията.
Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от Бога.
През тези състояния е минала душата в течение на предземното съществуване; те донасят своите плодове в земния живот; те се възобновяват всяка нощ. Те са налице, когато човекът се ражда на Земята, защото той ги донася под формата на стремежи. Когато денят идва след нощта, тези състояния преминават в сянка. Обаче всяка нощ живата опитност на звездния свят, на планетарния свят, оживява отново космологическите стремежи, а също и пропитото изцяло от Бога космологично съществуване е оживено отново през време на последната фаза на съня, тази на най-дълбокия сън. За да дадем на религиозния живот и на Космологията като основа познанието, необходимо е запазвайки пълното съзнание на земния живот, човек да направи да възникнат отново в него образите, които току-що бяха описани.
към текста >>
Обаче всяка нощ живата опитност на звездния свят, на планетарния свят, оживява отново космологическите стремежи, а също и пропитото изцяло от
Бога
космологично съществуване е оживено отново през време на последната фаза на съня, тази на най-дълбокия сън.
следователно при този втори етап на нейното предземно съществуване тя има опитността, вътрешната опитност на Космологията. Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от Бога. През тези състояния е минала душата в течение на предземното съществуване; те донасят своите плодове в земния живот; те се възобновяват всяка нощ. Те са налице, когато човекът се ражда на Земята, защото той ги донася под формата на стремежи. Когато денят идва след нощта, тези състояния преминават в сянка.
Обаче всяка нощ живата опитност на звездния свят, на планетарния свят, оживява отново космологическите стремежи, а също и пропитото изцяло от Бога космологично съществуване е оживено отново през време на последната фаза на съня, тази на най-дълбокия сън.
За да дадем на религиозния живот и на Космологията като основа познанието, необходимо е запазвайки пълното съзнание на земния живот, човек да направи да възникнат отново в него образите, които току-що бяха описани. В момента когато човешкото същество е обхванато от силите на Луната, а външната вселена, по-рано вселена на неговото бъдещо физическо тяло, му се явява вече само като едно откровение, в този момент то изгубва съзнанието за връзката, която го съединяваше с тази човешка вселена. Този космически зародиш на физическото тяло, върху който то също е работило, се заличава за него и изчезва. Сега то притежава един вътрешен живот, възбуждан от силите на Луната, пронизан като светкавици от желанието да живее на Земята, заобиколен от образите на един духовен Космос. Ако в този момент то се опитва да ги хване, те се разкъсват.
към текста >>
9.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Но това не е едно постоянно
сливане
, както за мисълта, нито пък променливо
сливане
, какъвто е случаят с чувствата.
Тя води един независим живот. Така тя държи в полето на душата и духа, където би останала, ако не се намесваше нещо, което да и попречи да бъде в такова състояние. Ще кажем следователно, че волящата душа, волята, остава психическа и духовна, даже през време на земното съществуване. И когато чрез Интуицията добиваме възможността да виждаме действителността, която се крие зад тази воля, ние можем да проучим онази част на човешкото същество, която остава духовна. Въпреки това, волята също се свързва с физическия организъм, слива се с него.
Но това не е едно постоянно сливане, както за мисълта, нито пък променливо сливане, какъвто е случаят с чувствата.
Когато чрез главата нашето мислене зачева една идея, която представлява един мотив за действие, нещата стават различно от това, когато само размишляваме. Когато размишляваме за нещата на този свят, без да бъдем обзети от някакво намерение, това засяга само главата; и тази дейност е такава, която разрушава главата или най-малко я увлича към разлагане, към смъртта, както изложих това вчера. Но ако замисляме едно намерение: Искам да направя това или онова дейността на мислещата душа се разпростира от главата към обмяната на вещества и в крайниците. Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази мисъл-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците. Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила.
към текста >>
Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно о
бога
тяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме.
За всичко, което в тази област е ненормално, в природата се намират лекарства и ние можем да видим връзката между болестта и лекарството само ако сме способни да схванем в организма живота, който току-що охарактеризирах. Каквото и да бъде действието предприето върху един болен организъм: Приемането на лекарства, лекуване специално приспособено към злото, от което един здрав човек няма нужда, лечебната евритмия и пр., всички тези мерки имат за цел да възстановят равновесието между извънмерните сили на асимилацията и на процесите на дисимилацията, които надхвърлят тяхното поле на нормално действие. Както виждате, медицината основана върху простото сетивно познание трябва да бъде допълнена и разширена с всичко онова, което може да предложи духовното виждане, познанието на организма на човека в неговата цялост. Физиологията и анатомията могат да познаят само външния аспект на този организъм; успоредно медицината не може да намери отношението между лекарство и болест освен чрез експериментиране. Имагинацията, Инспирацията и Интуицията позволяват да възприемаме връзката, вътрешната връзка, която сродява едно лечебно средство или един лечебен процес с болестта и да заменим емпиричното лечение, подчинено на експериментацията, чрез едно рационално лечение, основано на познанието на човешкото същество и на процеса на лечението.
Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно обогатяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме.
В това отношение вече имаме практически приложения в нашето движение. Ние ценим напълно и използваме всичко, което модерната медицина е добила. Но ние осветляваме тези придобивки напълно чрез познанието на духа, чрез духовното виждане. Нашите медицински схващания бяха окачествени като "детински", и това е напълно обяснимо в устата на тези, които искат да познават само това, което сетивата предлагат. Чрез това те само показват своето невежество, в което се намират по отношение истинската природа на нещата.
към текста >>
Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от
Бога
, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера.
Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма. земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване. Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата. Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете.
Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от Бога, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера.
Чрез една усилена работа духовното познание се издига до тази действителност, развивайки в душата Интуицията чрез упражнения отнасящи се за волята. В древни времена, съгласно показанията на древните посветени, тази Интуиция се добиваше чрез аскетизъм, който унищожаваше тялото. Защото унищожавайки, парализирайки това физическо тяло, човек придава на независимата воля една толкова по-голяма сила; ако не във волята се изразява преди всичко едно желание да се съедини с физическия организъм. Аскетичните упражнения ограничават физическия организъм до такава степен, че за волята става много трудно да проникне в него. Тя е един вид отблъсната от него и колкото е по-трудно за нея да се потопи в него, толкова по-добре тя прониква в духовния свят и може да роди там интуиции.
към текста >>
С проникването на християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук на Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от
Бога
.
Също така той никога не би искал вече да се съедини свободно с Импулса даден от Христа. Ето защо упражненията за волята трябва да се правят не подтискайки физическото тяло, както това се правеше в миналото, а като се засилват душевните и духовни способности в тяхното чисто състояние; по този начин тялото не се откъсва от душата и душата е тази, която постепенно прониква в духовните светове. Това, което посветените са предавали на своите последователи относно опитностите, които човек има между смъртта и едно нова раждане, а също и относно упражненията предназначени да издигнат човека до свръхсетивното познание. Аскетът на миналите времена не можеше да добие царственото чувство на свобода, което модерният човек може да добие благодарение на своята настояща организация. Също така, между смъртта и едно ново раждане, той не можеше да се представи пред слънчевото същество, което трябваше да изпълни за него това, което човешкото същество, след извършването на Тайната на Голгота, може да намери от тогава насам в самия себе си: Силата да стори това след смъртта.
С проникването на християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук на Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от Бога.
По всички точки модерната наука на посвещението ни довежда до едно разбиране в най-дълбокия смисъл на Хистологията. Следователно с право можем да кажем, че антропософията задълбочава религиозното съзнание, както в течение на предидущите лекции можехме да кажем, че тя възобновява и оживява философията, разширява Космологията обогатявайки ги с всичко, което Инспирацията и Интуицията донасят от духовните светове. Цялото човечество може да намери в това задълбочаване чрез антропософията извънредно голяма полза, благодарение на което ще се възобнови религиозното съзнание. Антропософията иска да сътрудничи за бъдещето развитие на християнството, не основавайки една нова религия, а помагайки за разцъфтяването на тази християнска религия дошла в света чрез Тайната на Голгота. Защото тя има сила да се развие и антропософията желае да разбере тази сила и да помогне за това развитие.
към текста >>
Следователно с право можем да кажем, че антропософията задълбочава религиозното съзнание, както в течение на предидущите лекции можехме да кажем, че тя възобновява и оживява философията, разширява Космологията о
бога
тявайки ги с всичко, което Инспирацията и Интуицията донасят от духовните светове.
Това, което посветените са предавали на своите последователи относно опитностите, които човек има между смъртта и едно нова раждане, а също и относно упражненията предназначени да издигнат човека до свръхсетивното познание. Аскетът на миналите времена не можеше да добие царственото чувство на свобода, което модерният човек може да добие благодарение на своята настояща организация. Също така, между смъртта и едно ново раждане, той не можеше да се представи пред слънчевото същество, което трябваше да изпълни за него това, което човешкото същество, след извършването на Тайната на Голгота, може да намери от тогава насам в самия себе си: Силата да стори това след смъртта. С проникването на християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук на Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от Бога. По всички точки модерната наука на посвещението ни довежда до едно разбиране в най-дълбокия смисъл на Хистологията.
Следователно с право можем да кажем, че антропософията задълбочава религиозното съзнание, както в течение на предидущите лекции можехме да кажем, че тя възобновява и оживява философията, разширява Космологията обогатявайки ги с всичко, което Инспирацията и Интуицията донасят от духовните светове.
Цялото човечество може да намери в това задълбочаване чрез антропософията извънредно голяма полза, благодарение на което ще се възобнови религиозното съзнание. Антропософията иска да сътрудничи за бъдещето развитие на християнството, не основавайки една нова религия, а помагайки за разцъфтяването на тази християнска религия дошла в света чрез Тайната на Голгота. Защото тя има сила да се развие и антропософията желае да разбере тази сила и да помогне за това развитие. В тези лекции аз се опитах да ви покажа, как антропософията може да оплоди Философията, Космологията и Религиозното познание. Разбира се религиозното познание не е религия.
към текста >>
10.
3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно
сливане
на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.
Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява като заложба, дарба и възпитание на човека. Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност. Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество. И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества. Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното.
Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно сливане на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще. Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването. Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното. И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека.
към текста >>
То съществува в него по един подобен начин, както това, което вече споменахме, което в нормалния човешки живот постоянно се забравя: как се забравят първите, чудесни и
бога
ти изживявания от детските години.
Защото нещата се забравят отново, така изчезват от нашата памет, че по-късно не сме в състояние да ги възпроизведем отново. Или не можете ли да си спомните, колко много неща трябва да научите наизуст през вашата младост и да ги казвате, и колко много от всичко това сега не можете да кажете наизуст? Но нима действително изчезва това, всичко това, което сме приели по памет? Сега искаме да разгледаме само това, за което човек казва по-късно: забравих го, което следователно той не може да извлече от своята памет, така че да го възпроизведе. Нима то не съществува вече в него?
То съществува в него по един подобен начин, както това, което вече споменахме, което в нормалния човешки живот постоянно се забравя: как се забравят първите, чудесни и богати изживявания от детските години.
В нормалния човешки живот ние си спомняме за нашето минало само до определен момент. Обаче преди този момент ние сме имали безкрайно много впечатления. Кой не ще се съгласи с това, ако наблюдава действително безпристрастно развитието на едно дете в първите години на неговия живот? Но то е забравено в смисъла, в който обикновено говорим за забравяне. Но нима то не съществува вече?
към текста >>
Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява като един екстракт, като едно
сливане
на целия свят.
Ние поставяме в дейност нашата Сетивна душа, като заставаме срещу външния свят, приемаме от него впечатления на цветове и звуци, но оставяме също да се появи това, което като обикновени хора не владеем: нашите инстинкти, желания и страсти. Обаче когато се оттеглим и преработваме в нас това, което сме приели чрез възприятията и т.н., така щото възбуденото в нас от външния свят се превръща в чувства, тогава ние живеем във втория член на душата, в Разсъдъчната душа или Чувствуваща душа. И доколкото ръководим и направляваме нашите мисли, а не се оставяме водени както децата се водят с ремъка, ние живеем в Съзнателната душа. В моите книги "Тайната наука" или "Теософия" ще видите, че трите члена на душата имат още много повече отношения по друг начин с това, което се намира във външния свят, не защото ние изпитваме удоволствие да делим душата, а защото това, което наричаме Сетивна душа, е поставено в съвършено други отношения с Космоса отколкото това, което наричаме Съзнателна душа. Съзнателната душа е тази, която изолира човека, която го кара да се чувствува направо като едно вътрешно затворено същество.
Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява като един екстракт, като едно сливане на целия свят.
Чрез съзнателната душа човекът живее в себе си, изолира се. Същественото от това, което човек изживява в Съзнателната душа, е това, което той като човек развива най-късно между своите заложби: способността на логическото мислене, способността да има мнения, мисли и т.н. Това лежи в Съзнателната душа. По отношение на тези качества индивидуалната ядка на човешкото същество, която влиза в съществуването чрез раждането, е фактически най-много предразположена към изолиране. Тази най-вътрешна ядка на човешкото същество се проявява най-късно навън у човека.
към текста >>
Тогава бихме могли да кажем: Когато искаш да си представиш един предмет, трябва да се движиш така, че да чувствуваш с ръката в кръг или в елипса
сливане
то с предмета в образи.
Това, което казвам сега, можете да го намерите винаги потвърдено, само че на него не се обръща винаги внимание. Мориц Бенедикт се оплаква например, че често пъти много гимназисти са твърде несръчни в по-късна възраст. От къде иде това? То иде от там, че цялото възпитание е така ненагледно, че то е изградено твърде малко върху нагледното и хората се придържат само към отвлечените понятия, даже и при изучаването на езиците. Напротив ние можем да почувствуваме даже в ръката си образното, което срещаме, понеже самите предмети застават срещу нас в образи.
Тогава бихме могли да кажем: Когато искаш да си представиш един предмет, трябва да се движиш така, че да чувствуваш с ръката в кръг или в елипса сливането с предмета в образи.
Не просто подражанието в сръчността, а чувството и обичта към нещата ни показва, как образното, нагледното мислене потрепва в крайниците ни, прави крайниците ни по-гъвкави и по-подвижни. Днес можем да намерим много хора, които, когато им се скъса някое копче, не могат да си зашият на мястото му ново. Това е голям недостатък. Важното е, с всичко, което имаме, да може да действуваме във външния свят. Естествено ние не можем да научим всичко.
към текста >>
11.
3. Буда; Берлин, 02. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Тогава трябва да кажем: Когато предположим едно такова основно настроение, ние можем да разберем, че на територията на Индия можа да се роди една форма на мислене и чувствуване, която виждаше света в един залез, в едно
сливане
от духовния свят към илюзията на сетивата, към майя, към това, което е именно "великата измама", майя.
Когато поставим пред нашия поглед това, което се е родило в Индия като философия-Санхия или като философияйога, ние можем да го резюмираме, като кажем: Индиецът винаги е .../липсва малко текст/...отново връзката с онези светове, от които той беше излязъл, това, което го заобикаляше в света, той се стремеше да го отхвърли от себе си. Той се стремеше да се отвърне от това, което го свързваше с външния сетивен свят и го вплиташе в него и чрез отхвърлянето на сетивния свят да намери отново връзката с духовните светове, от които човекът беше слязъл. Йога е свързвано отново с духовния свят, излизане от сетивния свят, освобождение от сетивния свят. Само когато вземем предвид тази предпоставка за основното настроение на индийския духовен живот, ние можем до разберем, как няколко столетия само преди християнският импулс да се разпространи и обхване западния живот проблясва в мощния импулс на Буда една последна вечерна заря на индийския духовен живот. Ние можем да разберем образа на Буда само на почвата, която току що охарактеризирахме по отношение на съществуващото там настроение.
Тогава трябва да кажем: Когато предположим едно такова основно настроение, ние можем да разберем, че на територията на Индия можа да се роди една форма на мислене и чувствуване, която виждаше света в един залез, в едно сливане от духовния свят към илюзията на сетивата, към майя, към това, което е именно "великата измама", майя.
Понятно е също, че от наблюденията на външния свят, в който човекът е така много вплетен, индиецът получи представата, че това слизане става на етапи, на повтарящи се степени един вид. Така щото в светогледа на индийците нямаме работа така да се каже с едно слизане по права линия, а с едно слизане от епоха на епоха. От този възглед ние разбираме дълбокомисленото настроение на една култура, която обаче трябва наречем една култура на вечерната заря, на залеза, защото като такава трябва да охарактеризираме ние идеята на Буда, която произхожда от един такъв светоглед. Ето защо ще можем приблизително да кажем: Индиецът поглеждаше назад в едно такова време, когато човечеството е било свързано с духовния свят, след това то потъва надолу до определена степен, отново възлиза, отново потъва надолу, отново възлиза и т.н. обаче слизането става така, че всяко следващо сливане стига по-дълбоко.
към текста >>
обаче слизането става така, че всяко следващо
сливане
стига по-дълбоко.
Тогава трябва да кажем: Когато предположим едно такова основно настроение, ние можем да разберем, че на територията на Индия можа да се роди една форма на мислене и чувствуване, която виждаше света в един залез, в едно сливане от духовния свят към илюзията на сетивата, към майя, към това, което е именно "великата измама", майя. Понятно е също, че от наблюденията на външния свят, в който човекът е така много вплетен, индиецът получи представата, че това слизане става на етапи, на повтарящи се степени един вид. Така щото в светогледа на индийците нямаме работа така да се каже с едно слизане по права линия, а с едно слизане от епоха на епоха. От този възглед ние разбираме дълбокомисленото настроение на една култура, която обаче трябва наречем една култура на вечерната заря, на залеза, защото като такава трябва да охарактеризираме ние идеята на Буда, която произхожда от един такъв светоглед. Ето защо ще можем приблизително да кажем: Индиецът поглеждаше назад в едно такова време, когато човечеството е било свързано с духовния свят, след това то потъва надолу до определена степен, отново възлиза, отново потъва надолу, отново възлиза и т.н.
обаче слизането става така, че всяко следващо сливане стига по-дълбоко.
Всяко възлизане е нещо като една компенсация, която се предлага на човечеството, за да не приеме то наведнъж това, което става с това слизане. Винаги, когато една такава епоха на слизането, на упадъка завършва, винаги в индийския светоглед се явява един такъв образ, който се нарича "Буда". Последният от Будите е този, който беше въплътен в сина на цар Судодана в Готама Буда. Индиецът поглежда и към други Буди и си казва: От времето, когато човечеството е стояло на висотата на духовния свят, е имало цял брой Буди; от последния упадък, от последното сливане на света е имало пет Буди. Будите означават ви.../липсва малко текст/.... в майя, в света на илюзията, но че винаги трябва отново и отново да бъде донесено нещо от прадревната мъдрост, от която то отново може да се храни: обаче понеже човечеството се намира в една слизаща посока, то постоянно изгубва отново тази мъдрост и тогава трябва да дойде един нов Буда, който да и донесе отново едно такова възмездие.
към текста >>
Индиецът поглежда и към други Буди и си казва: От времето, когато човечеството е стояло на висотата на духовния свят, е имало цял брой Буди; от последния упадък, от последното
сливане
на света е имало пет Буди.
Ето защо ще можем приблизително да кажем: Индиецът поглеждаше назад в едно такова време, когато човечеството е било свързано с духовния свят, след това то потъва надолу до определена степен, отново възлиза, отново потъва надолу, отново възлиза и т.н. обаче слизането става така, че всяко следващо сливане стига по-дълбоко. Всяко възлизане е нещо като една компенсация, която се предлага на човечеството, за да не приеме то наведнъж това, което става с това слизане. Винаги, когато една такава епоха на слизането, на упадъка завършва, винаги в индийския светоглед се явява един такъв образ, който се нарича "Буда". Последният от Будите е този, който беше въплътен в сина на цар Судодана в Готама Буда.
Индиецът поглежда и към други Буди и си казва: От времето, когато човечеството е стояло на висотата на духовния свят, е имало цял брой Буди; от последния упадък, от последното сливане на света е имало пет Буди.
Будите означават ви.../липсва малко текст/.... в майя, в света на илюзията, но че винаги трябва отново и отново да бъде донесено нещо от прадревната мъдрост, от която то отново може да се храни: обаче понеже човечеството се намира в една слизаща посока, то постоянно изгубва отново тази мъдрост и тогава трябва да дойде един нов Буда, който да и донесе отново едно такова възмездие. Последният беше именно Готама Буда. Преди един такъв Буда, ако трябва да говорим, тривиално, да се издигне през своите различни съществувания до чина Буда, той трябва да стигне до един друг чин: до чина Бодисатва. Индийският светоглед вижда също и в царския син на Судодана, в Готама Буда, до неговата двадесет и девета година не един Буда, а един Бодисатва. Следователно този Бодисатва, който бе роден в царския дом на Судодана, се е издигнал чрез усилията на своя живот до онова вътрешно озарение, което символично е описано като "Седене под дървото Боди" и е изразено след това в "проповедта от Бенарес".
към текста >>
При своето
сливане
човечеството е стигнало до определена дълбочина благодарение на нещо, което е станало чрез негова собствена вина, което може да бъде наречено една предосъзната вина.
Чрез начина, по който аз наблюдавам сетивния свят и го схващам с моя ум, в мене живее една мъдрост, една наука, една практика на живота. Но аз мога да отида назад в миналото към едно душевно устройство на прачовечеството, когато душите са се намирали в едно друго състояние. Тогава с станало нещо, което може да бъде наречено не само в будистки смисъл едно слизане на човека от духовно-душевни висини в сетивната майя или илюзия, но което трябва да бъде назовано като нещо друго, а именно като нещо, за което днешните хора нямат една разбираща представа: грехопадане. Можем да мислим върху грехопадението както си щем, но с едно нещо трябва да се съгласим, а то за днес е достатъчно. В това грехопадение човекът чувствува нещо, което му принадлежи, нещо, чрез което той си казва: Както стоя сега като човек, в мене действуват сили, които не са израснали изолирано в този стоящ пред мене човек, но които са се появили в едно прадалечно минало и там са участвували в нещо участвували са именно в това, че човечеството, към което принадлежа, не само е слязло, но е слязло така, щото е навлязъл в едно друго отношение към света, различно от това, което би настъпило според условията, които са царували по-рано.
При своето сливане човечеството е стигнало до определена дълбочина благодарение на нещо, което е станало чрез негова собствена вина, което може да бъде наречено една предосъзната вина.
Следователно ние нямаме просто работа с едно обикновено слизане, както разбира това Будизмът, а с едно изменящо се чувствуване в това слизане, което, ако биха действували само предишните условия, не би станало такова, каквото е станало сега: защото сега то е станало такова, че душевното устройство на хората е паднало в едно изкушение. Така този, който гледа от повърхността на Християнството в неговите дълбочини, поглежда към едно душевно състояние на човека в миналото, което е било преодоляно в течение на историята, но за което той си казва: Чрез това, че в далечното минало е станало нещо, това душевно състояние, което се намира в мене в неговото действие, в неговото следствие като нещо несъзнателно, е станало различно от това, което би трябвало да стане. Обаче будистът стои така спрямо света: аз съм поставен вън в света, като съм бил откъснат от една връзка с божествено-духовния свят. Когато гледам този свят, той ми предлага само майя, илюзия. А християнинът стои спрямо света така: Аз съм слязъл в този свят.
към текста >>
Той поглежда към едно бъдеще, за което си казва: Това, което е било обгърнато в мене като в едно було чрез
сливане
то на човечеството, аз трябва да го постигна отново.
Обаче ние не трябва да се отдалечаваме от този свят, за да стигнем до блаженство, а трябва да превъзмогнем, да победим това, което самите сме направили на себе си и което прави, щото да не виждаме света в неговата истинска форма, а като една илюзия, и да се върнем отново към нашето първоначално определение. Защото на основата на обикновения човек в нас стои един по-висш човек. Ако този по-висш човек, който е дълбоко скрит в нас, би гледал света, той би го познал в неговата истинност, не би преминавал своето битие през болест и смърт, а през здраве и свежест на младостта и през вечен живот. Това е човекът, който в самите нас ние сме обгърнали в едно було, като сме се свързали с едно събитие в развитието на света, което продължава да действува в нас и ни свидетелствува, че ние не стоим така изолирани в света, че не сме доведени в света чрез жаждата за съществуване на отделния индивид, а почиваме в цялото човечество и участвуваме в един първичен грях на това цялостно човечество. Така стои християнинът исторически в цялото човечество и се чувствува свързан с него, исторически свързан с това цяло човечество.
Той поглежда към едно бъдеще, за което си казва: Това, което е било обгърнато в мене като в едно було чрез сливането на човечеството, аз трябва да го постигна отново.
Аз не трябва да търся една Нирвана, а трябва да търся висшия човек в мене. Аз трябва да намеря отново пътя към мене самия. Тогава светът около мене не ще бъде илюзия, а ще бъде светът, в който аз ще бъда в състояние да победя чрез собствена работа страдание и болест и смърт. Така будистът търси освобождение от света и от преражданията чрез водене борба срещу жаждата за съществуване, а християнинът търси освобождението от нисшия човек и възкресението на висшия човек, който той сам е обвил в едно було, за да вижда света в неговата истинност. И ние имаме нещо, което се отнася както черното към бялото, което намираме в мъдростта на Буда, когато го сравним с пълните със значение думи на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене!
към текста >>
А това значи: Аз искам да направя нещо, което може да направи плодоносно и да оживи всичко, което се разлива надолу от
Бога
още от прачовечеството, което се влива в света, влива се в нас.
" ще ми покажат все повече и повече като една жива истина, което все повече ще ме издигне до онази степен, от която съм слязъл. Ето защо е така трогателно, когато се разказва, че Буда е казал на своите най-интимни ученици: "Аз поглеждам назад към моите минали съществувания като в една отворена книга, мога да чета тази книга страница по страница, мога да обгърна с поглед всеки свой живот, през който съм минал и във всеки един от тези мои животи съм изградил едно сетивно тяло, в което моят Дух е живял като в един храм. Но сега аз зная, че това тяло, в което съм станал Буда, е последното." И той говори за Нирвана, в която трябваше да влезе, и каза: "Аз чувствувам как гредите пращят, как стълбовете се сгромолясват, как сетивното тяло е изградено за последен път и сега ще бъде разрушено." Нека сравним сега едно такова изказване с едно друго, което намираме в Евангелието на Йоана, в което Христос също обръща вниманието върху това, че той обитава в своето външно тяло, и ние чуваме тук Христос да казва: "Съборете този храм и на третия ден аз отново ще го издигна! " Съвършено противоположният възглед!
А това значи: Аз искам да направя нещо, което може да направи плодоносно и да оживи всичко, което се разлива надолу от Бога още от прачовечеството, което се влива в света, влива се в нас.
В тези думи ние виждаме указанието за това, че Христос ще изпълни с живот всички сили в постоянно възвръщащите се земни съществувания, сили, които предават истина на думите: "Не аз а Христос в мене! " Само трябва да бъдем наясно, че Христос говореше така, че съграждането на този храм има така да се каже едно вечно значение, че с това се разбира едно проникване на Христовата Сила във всички онези, които се чувствуват така поставени в цялостното развитие на човечеството. За това събитие, което наричаме Христов Импулс, ние не трябва да говорим така, като че то би могло да се повтори по някакъв начин в течение на развитието на човечеството. Когато будистът мисли в истинския смисъл, той има едно редуване един след друг на Буди, едно повторение на земните епохи, които в тяхното земно протичане имат всъщност един подобен смисъл. Християнинът сочи към едно еднократно събитие, което е охарактеризирано в грехопадението, и затова той трябва също така да говори за едно еднократно събитие: за Тайната на Голгота, която е едно събитие противоположно, обратно на онова първо събитие.
към текста >>
12.
ХVІІ. Изкупление и Освобождение
GA_92 Езотерична космология
Физическото съотношение на тази духовна еволюция бе растежа и развитието на човешкия мозък като същински храм на
Бога
.
Сега това разделение е видимо в самото устройство на човека, понеже низшата част на неговото същество е сродна с животното, докато висшата се издига към Духа. Според това коя от двете характеристики си казваше думата, възникнаха две групи човешки същества: едната обвързана с низшата природа на Земята - другата по-развита и свободна от Земята. Първата група израстна повече като животните. Съществата от другата група получиха Божествената Искра, съзнанието за "Аз". Такава е връзката между днешния човек и животните, особено маймуната.
Физическото съотношение на тази духовна еволюция бе растежа и развитието на човешкия мозък като същински храм на Бога.
Но ако това бе единствената еволюция, нещо щеше да липсва. Щеше да има минерали, растения, животни и човешки същества, притежаващи мозък, човешка форма и облик, но нещо щеше да остане на лунната степен на еволюцията. На Старата Луна нямаше нито раждане, нито смърт. Опитайте да си предствите човека без физическо тяло. Той не би преминавал през смъртта; обновлението на неговото същество нямаше да се причинява от раждането, каквото го познаваме, а по някакъв друг начин.
към текста >>
Именно това
сливане
на противоположни принципи прави злото възможно за човека, но също и му дава силата за себесъзнание, избор и свобода.
Ако мислите на човека не бяха свързани със сетивния свят, то просто щяха да бъдат отражения на Божественото - не познание, а вяра. Противоречието между вярата и познанието се дължи на този двойствен произход на човешката мисъл. Вярата се обръща към вечните Идеи, към "Майчините Идеи" лежащи в лоното на Боговете. Всяка наука, всяко познание на външния свят посредством сетивата дължи съществуването си на Луцифер. В човека са съчетани луциферическият принцип и Божествената Интелигентност.
Именно това сливане на противоположни принципи прави злото възможно за човека, но също и му дава силата за себесъзнание, избор и свобода.
Само същество, способно на индивидуализация, може да бъде подпомогнато по този начин от противоположни елементи вътре в своето същество. Ако човекът, когато слезе в материята, бе получил само формата дадена от Йехова, той щеше да остане безлично същество. И така се дължи на Луцифер това, че човекът можа да стане истински човек, едно същество независимо от Боговете. Христос, или Логосът проявен в човека, е Принципът, който позволява на човека да се въздигне отново към Бога. Преди идването на Христос човекът включваше в себе си принципа на Йехова (формата) и на Луцифер (индивидуализацията).
към текста >>
Христос, или Логосът проявен в човека, е Принципът, който позволява на човека да се въздигне отново към
Бога
.
В човека са съчетани луциферическият принцип и Божествената Интелигентност. Именно това сливане на противоположни принципи прави злото възможно за човека, но също и му дава силата за себесъзнание, избор и свобода. Само същество, способно на индивидуализация, може да бъде подпомогнато по този начин от противоположни елементи вътре в своето същество. Ако човекът, когато слезе в материята, бе получил само формата дадена от Йехова, той щеше да остане безлично същество. И така се дължи на Луцифер това, че човекът можа да стане истински човек, едно същество независимо от Боговете.
Христос, или Логосът проявен в човека, е Принципът, който позволява на човека да се въздигне отново към Бога.
Преди идването на Христос човекът включваше в себе си принципа на Йехова (формата) и на Луцифер (индивидуализацията). Той бе разделен между подчинението към Закона и възставането на принципа на индивидуалността. Но принципът на Христос дойде за да установи равновесие между двата. Христос научи човека как да намира Закона, който първоначално бе заложен отвън, в центъра на индивидуалното си същество. Това е, което св.
към текста >>
13.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 29. май 1905 г. /трета лекция/
GA_93 Легендата за храма
Само тогава, когато човек пожертва сам себе си, когато направи храм от своето собствено тяло и стане способен сам да носи кръста, ще стане възможно
сливане
то на двата потока.
Всички по-напреднали посветени са използвали същия символ за едно и също нещо. Така ние се запознахме с дълбокото вътрешно значение на святата легенда за кръста. Видяхме как е бил подготвен преходът, който се извърши чрез християнството и който все повече и повече трябва да се извърши с напредване на времето чрез християнизирането на света. Видяхме как кръстът, доколкото е образ на трите външни тела, умира; как той е способен да оформи само външната връзка между трите по-нисши и трите по-висши царства, между двата бряга, разделени от потока. Дървото за кръста не е могло да стане колона в Соломоновия храм, докато човек не го признае за свой собствен символ.
Само тогава, когато човек пожертва сам себе си, когато направи храм от своето собствено тяло и стане способен сам да носи кръста, ще стане възможно сливането на двата потока.
Оттам и християнските църкви имат за символ кръста. С това се изразява, че живият кръст е скрит във външната сграда на храма. Обаче тези два потока, живият Божествен поток от една страна и светско-минералният поток от друга, се съединиха в Спасителя, разпънат на кръста, където по-висшите принципи лежат в самия Спасител, а по-низшите в кръста. И от сега нататък това съединяване трябва да стане органично и живо, както Апостол Павел го изрази особено дълбоко. Без знанието за онова, което разисквахме тук днес, писанията на Апостол Павел не могат да бъдат разбрани.
към текста >>
Това е, което искат да кажат думите на Павел, намиращи се в Посланието към Галатяните, гл, 3:11-13: "А че чрез закона никой не е оправдан пред
Бога
, това е явно; защото праведният ще живее чрез своята вяра.
Едно проклятие е да висиш на кръста, това означава да си подчинен на закона. Грях и закон принадлежат един на друг в Стария завет, законът и любовта са обединени в Новия завет. Един отрицателен закон е свързан със Стария завет; един положителен закон, който е жив, е законът на Новия завет. Този е преодолял закона на Стария завет, който го е обединил със своя собствен живот. Той същевременно го е направил свещен.
Това е, което искат да кажат думите на Павел, намиращи се в Посланието към Галатяните, гл, 3:11-13: "А че чрез закона никой не е оправдан пред Бога, това е явно; защото праведният ще живее чрез своята вяра.
Законът не се гради обаче върху вярата; а човекът, който го изпълнява (от себе си), ще бъде жив чрез това. Христос ни изкупи от проклятието на закона, който беше проклятие за нас, защото е писано: Проклет е всеки, който виси на дървото". С думата "дърво" Павел свързва понятията, с които боравихме днес. Така ние непрекъснато трябва да проникваме все по-дълбоко в онова, което са казали великите посветени. Ние не се приближаваме към християнството, като го приспособяваме към нашите собствени изисквания, като го приспособяваме към съвременния материалистичен разум, който отрича всяко по-висше нещо, а като непрекъснато издигаме себе си нагоре в духовните висини.
към текста >>
14.
ХVІІ. Изкупление и Освобождение.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Физическото съотношение на тази духовна еволюция бе растежа и развитието на човешкия мозък като същински храм на
Бога
.
Сега това разделение е видимо в самото устройство на човека, понеже низшата част на неговото същество е сродна с животното, докато висшата се издига към Духа. Според това коя от двете характеристики си казваше думата, възникнаха две групи човешки същества: едната обвързана с низшата природа на Земята другата по-развита и свободна от Земята. Първата група израстна повече като животните. Съществата от другата група получиха Божествената Искра, съзнанието за “Аз”. Такава е връзката между днешния човек и животните, особено маймуната.
Физическото съотношение на тази духовна еволюция бе растежа и развитието на човешкия мозък като същински храм на Бога.
Но ако това бе единствената еволюция, нещо щеше да липсва. Щеше да има минерали, растения, животни и човешки същества, притежаващи мозък, човешка форма и облик, но нещо щеше да остане на лунната степен на еволюцията. На Старата Луна нямаше нито раждане, нито смърт. Опитайте да си представите човека без физическо тяло. Той не би преминавал през смъртта; обновлението на неговото същество нямаше да се причинява от раждането, каквото го познаваме, а по някакъв друг начин.
към текста >>
Именно това
сливане
на противоположни принципи прави злото възможно за човека, но също и му дава силата за себесъзнание, избор и свобода.
Ако мислите на човека не бяха свързани със сетивния свят, то просто щяха да бъдат отражения на Божественото не познание, а вяра. Противоречието между вярата и познанието се дължи на този двойствен произход на човешката мисъл. Вярата се обръща към вечните Идеи, към “Майчините Идеи” лежащи в лоното на Боговете. Всяка наука, всяко познание на външния свят посредством сетивата дължи съществуването си на Луцифер. В човека са съчетани луциферическият принцип и Божествената Интелигентност.
Именно това сливане на противоположни принципи прави злото възможно за човека, но също и му дава силата за себесъзнание, избор и свобода.
Само същество, способно на индивидуализация, може да бъде подпомогнато по този начин от противоположни елементи вътре в своето същество. Ако човекът, когато слезе в материята, бе получил само формата дадена от Йехова, той щеше да остане безлично същество. И така се дължи на Луцифер това, че човекът можа да стане истински човек, едно същество независимо от Боговете. Христос, или Логосът проявен в човека, е Принципът, който позволява на човека да се въздигне отново към Бога. Преди идването на Христос човекът включваше в себе си принципа на Йехова (формата) и на Луцифер (индивидуализацията).
към текста >>
Христос, или Логосът проявен в човека, е Принципът, който позволява на човека да се въздигне отново към
Бога
.
В човека са съчетани луциферическият принцип и Божествената Интелигентност. Именно това сливане на противоположни принципи прави злото възможно за човека, но също и му дава силата за себесъзнание, избор и свобода. Само същество, способно на индивидуализация, може да бъде подпомогнато по този начин от противоположни елементи вътре в своето същество. Ако човекът, когато слезе в материята, бе получил само формата дадена от Йехова, той щеше да остане безлично същество. И така се дължи на Луцифер това, че човекът можа да стане истински човек, едно същество независимо от Боговете.
Христос, или Логосът проявен в човека, е Принципът, който позволява на човека да се въздигне отново към Бога.
Преди идването на Христос човекът включваше в себе си принципа на Йехова (формата) и на Луцифер (индивидуализацията). Той бе разделен между подчинението към Закона и възставането на принципа на индивидуалността. Но принципът на Христос дойде за да установи равновесие между двата. Христос научи човека как да намира Закона, който първоначално бе заложен отвън, в центъра на индивидуалното си същество. Това е, което св.
към текста >>
15.
Трите аспекта на личността
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Когато така насочваме чувствата си, изгубваме интерес за грубата страна на живота, но чувствата ни не се притъпяват, а стават
бога
ти и цялата природа на човека се възпламенява от това.
Не става въпрос да се умъртви личното, а да му се даде импулс да се издигне нагоре до висшето. Затова е необходимо всичко това, което се дава чрез теософията. Става въпрос да се събудят преди всичко висшите интереси. Такива интереси вече обхващат човека. Не е нужно той да потисне чувствата си, а да ги насочи към по-висшето божествено съществуване, към великите мирови факти.
Когато така насочваме чувствата си, изгубваме интерес за грубата страна на живота, но чувствата ни не се притъпяват, а стават богати и цялата природа на човека се възпламенява от това.
Ако на човека много му се иска свинско печено, не става въпрос да се умъртви желанието му за свинското печено, а това чувство да се преобразува. Трябва да се стремим към метаморфоза на това чувство. Същите чувства, които някой изпитва спрямо симфониите на яденето, друг ги насочва към истинските симфонии. Проповядвате ли преодоляване на страстта и активността, тогава проповядвате безличното. Покажете ли обаче пътя, който води дотам да се пренасочи страстта към духовното, тогава насочвате към свръхличното.
към текста >>
Сливане
то с другия е само нещо, което задоволява собствения егоизъм.
За любовта лесно се вярва, че това, което човек чувства към другия, е нещо безличностно. Но не е необходимо това да бъде нещо, което да има общо със свръхличното. Човекът изпада тук в голяма илюзия. Той бърка самолюбието с любов към другия. Повечето хора вярват, че обичат някой друг, понеже обичат себе си в другия.
Сливането с другия е само нещо, което задоволява собствения егоизъм.
Въпросният човек не го знае, не е необходимо изобщо да знае, но то всъщност е заобиколен път за задоволяване на егоизма. Човекът не е отделно същество. Той е член на една общност. Пръстът е свързан с ръката и организма. Ако не е така, той би умрял.
към текста >>
16.
13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 11. 6. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Тогава той е място за обитание на
бога
, който може да живее в него в тези форми.
Много повече от обикновена фраза се явяват думите, че гръцкият храм е място където живее бог. За този, който действително чувства тези неща, особеността на гръцкия храм се състои в това, което ние можем да си представим :далече наоколо и в него самия няма нито един човек. Гръцкият храм не се нуждае от човека, който би се взирал в него или би се намирал в него. Представете си, гръцкият храм, който стои самотно и наоколо на всички страни няма ни една душа. Тогава той повече от всякога всъщност е това, което трябва да бъде.
Тогава той е място за обитание на бога, който може да живее в него в тези форми.
Само така ще разберем гръцката архитектура, най-изчистеното архитектурно изкуство в света. Египетската архитектура, изразена, например, в пирамидите, е нещо съвсем друго. Сега ние можем само да се докоснем до тези неща. Тук пространствените отношения, пространствените линии се разполагат така, че в своите форми те показват пътя на душата устремена към духовните светове. Изхождайки от пътищата, по които душата се отправя от физическия свят нагоре в духовния свят, са ни дадени тези форми, които се изразяват в египетската пирамида.
към текста >>
Гръцкият храм е обител на
бога
.
Тук пространствените отношения, пространствените линии се разполагат така, че в своите форми те показват пътя на душата устремена към духовните светове. Изхождайки от пътищата, по които душата се отправя от физическия свят нагоре в духовния свят, са ни дадени тези форми, които се изразяват в египетската пирамида. Така в основата на всеки вид архитектурен стил ние имаме мисъл, която може да се разбере само изхождайки от духовността. В римската архитектура, която има закръглена арка и създава своите храмове по такъв начин, че в тях има централна част и странични олтари, също така напречна част и “апсида” и по този начин, всичко взето заедно има форма на кръст, увенчано с купол – във всичко това взето заедно съществува идеята за пространството, израсла от идеята за мястото за погребение. Римското здание не можем да го мислим че е подобно на гръцкият храм.
Гръцкият храм е обител на бога.
За римският храм не бива да си мислим, освен така, че той представлява чрез себе си мястото за погребение. Към него трябва да принадлежи криптата, гробницата; в тях не просто се събират хора, стоящи близо един до друг в живота, но за нея трябва да си мисли, така, че това е място, обединяващо в себе си всички чувства, които са свързани със съхранението и опазването на умрелите. В готическото здание вие също имате нещо друго. Доколкото е правилно, че гръцкият храм можем да си го представим в напълно безлюдна местност – и той все пак е изпълнен, понеже той е мястото, където живее бог,дотолкова готическата катедрала с нейните арки е немислима без изпълващата я тълпа вярващи. Тя не е нещо завършено.
към текста >>
И предчувствието за великият импулс на човечеството, обединяващ това, което се е проявило през периода на разделяне, излиза при Рихард Вагнер в
сливане
на отделните средства за художествено изразяване.
Теософията съвсем не трябва да се изказва само в думи, да се проявява в мислите. Теософията е живот. Тя живее в мировия процес, и когато се говори, че тя трябва да слее в един велик поток различните разделени душевни човешки течения, то ние виждаме, как това чувство живее в художника, който се стреми да обедини отделните изразни средства на изкуството, за да може отделното да открие в себе си израз на това, което живее в цялото. Рихард Вагнер не иска да бъде само музикант, само драматург, само поет. Всичко, което ние видяхме да се излива надолу от духовните светове, става за него средство за съединяване във физическия свят с нещо още по-висше, тъй като в него има предчувствие за това, което хората ще изживеят, когато все повече и повече ще се вживяват в предстоящата човешка епоха на развитие, в която Духът-Себе или Манас ще се присъедини към това, което човекът е донесъл със себе си от древните времена.
И предчувствието за великият импулс на човечеството, обединяващ това, което се е проявило през периода на разделяне, излиза при Рихард Вагнер в сливане на отделните средства за художествено изразяване.
В него е живяло предчувствието за това, каква ще бъде човешката култура, когато всичко, което изживява душата, ще бъде потопено в Духа-Себе или Манас, когато цялата пълнота на душата ще бъде потопена в духовните светове. От духовно историческа гледна точка има голямо значение, че в изкуството за човечеството се е запазила първата утринна зора на това бъдеще, в което всичко, което било завоювано от човека в отделните области, ще се слее в една обща култура. В известен смисъл, изкуството всъщност е предизвестието на духовността, откриваща се в чувствения свят. И най-важното в отделните изказвания на Рихард Вагнер в неговите прозаични съчинения с това общо настроение, което живее в тях, което ги прониква, настроение на религиозна мъдрост, благоговение, което особено ярко се проявява в неговата гениална статия за Бетховен, където вие трябва да четете найважното между редовете, но и където можете да почувствате полъха на съобщаващата за себе си тук утринна зора. Така ние виждаме, че от духовно научна гледна точка може да се задълбочи разбирането за това, което изпълнява и прави човека.
към текста >>
17.
ОСМА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
Чрез това
сливане
между етерната и физическата глава, с последната настъпиха значителни промени.
Впоследствие двете глави все повече се сливат и през последната третина на Атлантската епоха те почти напълно се покриват. В мозъка - близо до очите - има една точка, която днес се покрива с точно определена точка от етерната глава. В миналото тези две точки бяха разделени. Етерната точка се намираше извън мозъка. Постепенно тези две точки се покриха и когато се сляха в една, човекът за пръв път можа да назове себе си “Аз”; тогава възникна и това, което вчера нарекохме Съзнаваща Душа.
Чрез това сливане между етерната и физическата глава, с последната настъпиха значителни промени.
Защото при древния атлантец физическата глава изглеждаше съвсем различно от тази на днешния човек. Ако искаме да разберем съвременния етап на еволюцията, трябва да обърнем поглед и към физическите съотношения в древна Атлантида. Ако бихте се пренесли на запад в древна Атлантида, Вие далеч нямаше да срещнете днешните съотношения между валежи, мъгли, въздух и Слънчева светлина. Особено северните области, западно от Скандинавия, тогава бяха покрити от постоянни мъгли. Жителите на онези територии от древна Атлантида, които са заемали мястото на днешна Исландия, а и по на запад, никога не са виждали дъжд и Слънчева светлина в такова съотношение, каквото е характерно за съвременната епоха.
към текста >>
Вие ще се съгласите, че това беше и времето, когато той може да схване
Бога
като лично явление; времето, когато Духът, принадлежащ на Земята, напредва към личността.
През третата епоха се подготви онова, което трябваше да настъпи като най-великото събитие на Земята по времето на четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха развили личността до такава степен, че изобразяваха своите Богове в човешки облик. През гръцката епоха човекът създава в своето изкуство света на Боговете по свое подобие. Същото той повтаря и в държавата. Човекът продължава да “слиза” и да обхваща материята, стигайки до бракосъчетанието между Майя и Духа. Този е моментът, когато човекът стига и до разбирането на личността.
Вие ще се съгласите, че това беше и времето, когато той може да схване Бога като лично явление; времето, когато Духът, принадлежащ на Земята, напредва към личността.
Ето как в средната следатлантска култура, в гръко-римската културна епоха, самият Бог се явява като човек, като отделна личност. Като един чуден образ застава пред нас всичко, което човекът на гръцкото изкуство създава по свое подобие. И нима, когато преминаваме от гръцката култура в римската и виждаме образите на великия римски свят, те не са сякаш самите гръцки Богове, слезли от своите пиедестали и наметнали своите тоги? Нима това не се вижда съвсем ясно? Ето този е напредъкът, който човекът постигна от времето, когато усещаше себе си като част от божествения свят, до епохата, когато започна да възприема себе си като личност.
към текста >>
Едва тогава той можа да схване
Бога
като личност, която слезе между хората, въплъти се и живя всред тях в едно човешко тяло.
Ето как в средната следатлантска култура, в гръко-римската културна епоха, самият Бог се явява като човек, като отделна личност. Като един чуден образ застава пред нас всичко, което човекът на гръцкото изкуство създава по свое подобие. И нима, когато преминаваме от гръцката култура в римската и виждаме образите на великия римски свят, те не са сякаш самите гръцки Богове, слезли от своите пиедестали и наметнали своите тоги? Нима това не се вижда съвсем ясно? Ето този е напредъкът, който човекът постигна от времето, когато усещаше себе си като част от божествения свят, до епохата, когато започна да възприема себе си като личност.
Едва тогава той можа да схване Бога като личност, която слезе между хората, въплъти се и живя всред тях в едно човешко тяло.
А това трябва да стане ясно за нашите души: защо Христос Исус се появи точно в този период от еволюцията на човечеството? Как се разви тази Мистерия по-нататък, как пророчески беше загатната още в предишните културни епохи и как пророчески самата тя подготвя бъдещите времена, за всичко това ще говорим следващия път.
към текста >>
18.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
Макар и да го разглежда като област от
Бога
на тъмнината, той все пак храни надеждата, че може да вложи там силите на добрите Богове.
Защото, нима е необходимо да се вниква в силите на един свят, който се гради върху илюзия! Ако по-късно нещата се променят и в самата индийска култура, причината е не в нея, а в по-късни чужди влияния. За древноперсийската култура, видимата физическа действителност представлява поле за работа. Макар и все още да е считана за израз на враждебните Богове, проблясва надеждата, че с помощта на Боговете на светлината, физическата действителност може да бъде изцяло проникната от духовните сили и от добрите Богове. Представителят на персийската култура постепенно се пробужда за реалността на физическия свят.
Макар и да го разглежда като област от Бога на тъмнината, той все пак храни надеждата, че може да вложи там силите на добрите Богове.
По-нататък човечеството навлиза в културната епоха, която има своя исторически израз във вавилоно-асирийско-халдео-египетската култура. Звездното небе престава да бъде за човека една илюзия, а нещо, в чиито писмени знаци той вече може да чете. В това, което за индиеца беше все още Майя, в блясъка и орбитите на звездите, представителят на третата културна епоха вижда израз на решенията и намеренията от страна на божествено-духовни Същества. Постепенно хората се изпълват с усещането, че външната действителност е не илюзия, а едно откровение, едно проявление на божествено-духовни Същества. През египетската култура хората започнаха да прилагат това, което може да се извлече от звездната писменост, в картографирането на Земната повърхност.
към текста >>
За тези, които изобщо бяха в състояние да разберат, за пръв път пророчески отекна вестта, че в
Бога
живее не само това, което е заложено в кръвното родство, а и един чисто духовен елемент.
В общи линии, това беше основното настроение всред всички нормално развити народи на третата културна епоха. Обаче само представителите на Стария Завет бяха пророчески предупредени: в духовен смисъл, съществува нещо много по-дълбоко от бащинството, което тече в кръвта на поколенията. Ние посочихме и великия момент от еволюцията на човечеството, когато всичко това беше пророчески предизвестено. Мойсей чу зова: “Кажи им, когато съобщаваш Моето име, че “Аз-съм” каза това! ” и точно тогава за пръв път прозвуча възвестяването и откровението на Логоса, на Христос.
За тези, които изобщо бяха в състояние да разберат, за пръв път пророчески отекна вестта, че в Бога живее не само това, което е заложено в кръвното родство, а и един чисто духовен елемент.
Това е едно от големите пророчества на Стария Завет. Впрочем кой беше този - ето въпросът, на който бихме искали да се спрем - кой беше този, който тогава възвести пред Мойсей за пръв път своето име по един пророчески начин? Тук отново се натъкваме на едно място, към което тълкувателите на Йоановото Евангелие се отнасят напълно повърхностно и не искат да признаят, че този религиозен документ трябва да се разглежда много по-дълбоко. Кой беше този, който пророчески възвести своето име; този, комуто трябва да се даде името “Аз-съм”? Кой беше той?
към текста >>
Той по необходимост е не друго, а едно от обиталищата на
Бога
.
Древният грък държеше тези архитектонични съотношения в ръцете си; той усещаше хоризонталата не просто като линия, а като сила, упражняваща натиск, а колоната - не като ствол, а като носеща, подемна сила. Това вживяване в пространствените линии означава да усещаш как “живият Дух геометризира”. Ето защо и Платон употребява странния израз: “Бог непрекъснато геометризира”. Тези линии действително съществуват в пространството и според тях гърците издигаха своите храмове. Какво представлява гръцкият храм?
Той по необходимост е не друго, а едно от обиталищата на Бога.
Той е нещо съвсем различно от днешната църква. Днешната църква е място за проповеди. А в гръцкия храм обитаваше самия Бог. Хората само случайно попадат в храма, когато искат да се доближат до Бога. Който разбира формите на гръцкия храм, неизбежно усеща една тайнствена връзка с Бога, който живее там.
към текста >>
Хората само случайно попадат в храма, когато искат да се доближат до
Бога
.
Какво представлява гръцкият храм? Той по необходимост е не друго, а едно от обиталищата на Бога. Той е нещо съвсем различно от днешната църква. Днешната църква е място за проповеди. А в гръцкия храм обитаваше самия Бог.
Хората само случайно попадат в храма, когато искат да се доближат до Бога.
Който разбира формите на гръцкия храм, неизбежно усеща една тайнствена връзка с Бога, който живее там. И тогава, в колоните и в това, което е над тях, той вижда не човешки фантазии, а нещо, което Бог сам би изградил, ако искаше да си построи свой дом. Тук проникването на Духа в материята достига своята връхна точка. Нека за миг да сравним гръцкия храм с една готическа църква. Тук не става дума за нещо, което е против готиката, защото от друга страна тя стои на още по-висока степен.
към текста >>
Който разбира формите на гръцкия храм, неизбежно усеща една тайнствена връзка с
Бога
, който живее там.
Той по необходимост е не друго, а едно от обиталищата на Бога. Той е нещо съвсем различно от днешната църква. Днешната църква е място за проповеди. А в гръцкия храм обитаваше самия Бог. Хората само случайно попадат в храма, когато искат да се доближат до Бога.
Който разбира формите на гръцкия храм, неизбежно усеща една тайнствена връзка с Бога, който живее там.
И тогава, в колоните и в това, което е над тях, той вижда не човешки фантазии, а нещо, което Бог сам би изградил, ако искаше да си построи свой дом. Тук проникването на Духа в материята достига своята връхна точка. Нека за миг да сравним гръцкия храм с една готическа църква. Тук не става дума за нещо, което е против готиката, защото от друга страна тя стои на още по-висока степен. При готическата църква Вие виждате как всичко, което е вложено в нейните форми, просто не може да бъде възприето без отдадените на молитви хора.
към текста >>
Готическата църква е не просто обиталище на
Бога
, а и място, където хората се събират, за да се молят на
Бога
.
Тук проникването на Духа в материята достига своята връхна точка. Нека за миг да сравним гръцкия храм с една готическа църква. Тук не става дума за нещо, което е против готиката, защото от друга страна тя стои на още по-висока степен. При готическата църква Вие виждате как всичко, което е вложено в нейните форми, просто не може да бъде възприето без отдадените на молитви хора. В сводовете на готическата църква има нещо - стига човек да може да го усети - което не може да бъде изразено по друг начин, освен с думите: Ако отдадените на молитва хора не са вътре и не повдигат събраните си длани към високия свод, всичко остава непълно, незавършено.
Готическата църква е не просто обиталище на Бога, а и място, където хората се събират, за да се молят на Бога.
Така човечеството, в известен смисъл, отново надхвърля една връхна точка от своето развитие. Ние виждаме как това, което може да се почувствува благодарение на гръцкия пространствен усет по такъв чудесен начин в линиите на пространството, в колоните и арките, по-късно стига до пълен упадък. Една колона, която не поддържа нищо и стои само като декорация, за гръцкия усет изобщо не е колона. В човешката еволюция всичко се намира в пълна и взаимна хармония. Гръцката културна епоха стои пред нас като най-прекрасен израз на сливането между пробуденото в себе си човешко съзнание и това, което навън в пространството беше усещано като естествен божествен ред.
към текста >>
Гръцката културна епоха стои пред нас като най-прекрасен израз на
сливане
то между пробуденото в себе си човешко съзнание и това, което навън в пространството беше усещано като естествен божествен ред.
Готическата църква е не просто обиталище на Бога, а и място, където хората се събират, за да се молят на Бога. Така човечеството, в известен смисъл, отново надхвърля една връхна точка от своето развитие. Ние виждаме как това, което може да се почувствува благодарение на гръцкия пространствен усет по такъв чудесен начин в линиите на пространството, в колоните и арките, по-късно стига до пълен упадък. Една колона, която не поддържа нищо и стои само като декорация, за гръцкия усет изобщо не е колона. В човешката еволюция всичко се намира в пълна и взаимна хармония.
Гръцката културна епоха стои пред нас като най-прекрасен израз на сливането между пробуденото в себе си човешко съзнание и това, което навън в пространството беше усещано като естествен божествен ред.
През тази културна епоха човекът постигна пълно съзвучие с физическо-сетивния свят. Истинска нелепост е, когато днес образованите хора искат да замъглят характерния усет на миналите времена. В духовнонаучен смисъл, ние разглеждаме четвъртата следатлантска епоха като период, през който човекът постига пълно съзвучие с околния свят. Тази епоха, когато човекът беше като слят с външната действителност, се оказа единствено подходящата за разбирането на основния факт: че Бог може да се изяви в един отделен човек. Всяка предишна епоха би разбрала всичко друго, но не и това; всяка предишна епоха би усетила, че Бог е твърде възвишен, за да се изяви в една човешка физическа форма.
към текста >>
Мойсей 20, 4); да, тогава тъкмо това трябваше да бъде казано на народа, за да схване идеята за
Бога
в неговата чисто духовна същност.
Тази епоха, когато човекът беше като слят с външната действителност, се оказа единствено подходящата за разбирането на основния факт: че Бог може да се изяви в един отделен човек. Всяка предишна епоха би разбрала всичко друго, но не и това; всяка предишна епоха би усетила, че Бог е твърде възвишен, за да се изяви в една човешка физическа форма. Божественият свят трябваше да бъде предпазван тъкмо от физическите форми. Ето защо Мойсей казва: “Не си прави никакъв кумир и никакво изображение на това, което е горе на небето! ” (2.
Мойсей 20, 4); да, тогава тъкмо това трябваше да бъде казано на народа, за да схване идеята за Бога в неговата чисто духовна същност.
Ето всред какви възгледи беше възпитаван онзи народ, от чиято утроба израсна идеята за Христос, идеята, че духовният свят трябва да се яви в плът. За тази цел беше избран юдейският народ, а Христовото Събитие трябваше да настъпи именно в четвъртата следатлантска епоха. Така за християнското съзнание, цялото развитие на човечеството се разделя на предхристиянска и следхристиянска ера. Бого-Човекът можеше да бъде разбран от хората само в рамките на точно определено време. И ние виждаме, как Евангелието на Йоан напълно съзнателно се присъединява към това, което - ако мога да си послужа с този тривиален израз - е непосредствено актуално и произтича от цялостната характеристика на епохата.
към текста >>
Както се говори за сина и бащата, така и в Евангелието на Лука се говори за Адам и
Бога
.
Тук трябва да поставим и другия голям въпрос: Каква е връзката между всичко, което чухме, и думите: “Аз и Отец сме едно”, “Аз и Отец Авраам сме едно”, “Преди Авраам да бъде, беше Аз-съм”? Как да съгласуваме всичко това с неопровержимия факт, че в “Светия Дух” Евангелията виждат бащиния принцип? За да сте добре подготвени за утрешното формулиране на тези въпроси, наред с всичко казано дотук, трябва да добавим, че Евангелието на Лука дава един вид родословно дърво и посочва, че Исус бил кръстен от Йоан и че започнал да проповядва от своята тридесета година, и още, че Исус бил син на Мария и “Йосиф, който беше син на Илия” и т.н., докато се мине през цялата родословна верига. Ако я проследите, ще установите, че тя стига до Адам. И тогава следва нещо съвсем неочаквано, там стоят думите: “И той (Адам) беше син Божий.” (Лука 3, 23 - 38).
Както се говори за сина и бащата, така и в Евангелието на Лука се говори за Адам и Бога.
Такива думи трябва да се приемат напълно сериозно! И тогава вече се приближаваме до въпросите, които утре ще ни отведат в самия център на Йоановото Евангелие.
към текста >>
19.
7. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг 23 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
В замяна на това то би видяло други същества, които не бяха достатъчно узрели, за да изчакат със своето
сливане
в материята за по-късно.
По това време човекът съвсем не ходеше още по Земята както днес. Не трябва да мислите, че когато Луната беше вече вън, човекът започна да ходи по Земята в тяло от плът както днес. Първо се появяват всички онези форми, които съществуваха и по-рано, появяват се отново като в едно повторение. И когато Земята се освободи от Слънцето и Луната, тя изглеждаше като старата Луна, даже беше още по-мека. И ако едно око, организирано както днешното, би погледнало на Земята, то не би видяло още човека.
В замяна на това то би видяло други същества, които не бяха достатъчно узрели, за да изчакат със своето сливане в материята за по-късно.
Те трябваше да се появят на арената на физическия свят, да приемат телесна форма още през време, когато се намираха на една несъвършена степен на развитие. Така щото скоро след излизането на Луната от Земята можеха да се видят определени форми на нисшите същества във физическо тяло. Човекът не беше още слязъл, не бяха слезли и висшите млекопитаещи животни. Човекът беше още едно духовно същество. Той витаеше още като духовно същество около Земята.
към текста >>
Сега, когато се научава да възприема физическата околност в своето тяло, той се научава да се чувствува като "Аз", научава се да чувствува в самия себе си божествената сила, която по-рано му се вестяваше отвън, той се научава да чувствува
Бога
в самия себе си.
Там той се намира между духовно-божествени Същества. Тогава той чува своето име да звучи отвън, чува отвън това, което той е. За една група се чува името, словото, което на първичния език отговаря на тази група; за друга група се чува друго име. Човекът не може да назове себе си из своята вътрешност, той трябваше да чува своето име отвън. Когато се измъкваше така от охлювата къща на своето тяло, той знаеше що беше, защото това му беше извикано в неговата душа.
Сега, когато се научава да възприема физическата околност в своето тяло, той се научава да се чувствува като "Аз", научава се да чувствува в самия себе си божествената сила, която по-рано му се вестяваше отвън, той се научава да чувствува Бога в самия себе си.
Този Бог, който беше най-близо до него, който същевременно му показваше неговия Аз, него той наричаше Яхве; той беше ръководител на Аза. Човекът чувствуваше първоначално силата на този Бог да изгрява в неговия Аз! С това бяха свързани външни събития. Когато първите атланти се потопяваха в своето физическо тяло по начина, който описахме, те поглеждаха също и навън в небесното пространство и както вече казахме те не виждаха там една действителна дъга; но там, където по-късно се появи слънцето, те виждаха като един вид оцветен кръг. Слънцето не можеше още да проникне със своята сила, но то действуваше през мъглата.
към текста >>
20.
Евангелията. Щутгарт, 14 ноември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
В Христос Исус действително имаме
сливане
на всички предишни духовни течения на човечеството, и в същото време – тяхното ново раждане.
Изобразявайки Христос Исус според едно Евангелие, получаваме едностранчив образ. Би следвало да очакваме, в хода на нашето духовно движение Христос Исус да бъде изобразен във връзка с всичките четири Евангелия. Само тогава ще имате това, което трябва да бъде разказано във всички тайни за Него. Това сега ни задължава да избегнем определено едностранчиво описание, за да конструираме някакъв единен образ на Христос Исус, разбира се, придържайки се към гореказаното. След днешната лекция не можете да си кажете: сега имаме истината за тези неща, а трябва да си кажете: сега това беше описано от една гледна точка, но към него трябва да бъде добавено и друго, това трябва да бъде осветено и от друга гледна точка.
В Христос Исус действително имаме сливане на всички предишни духовни течения на човечеството, и в същото време – тяхното ново раждане.
В Христос Исус всички духовни течения се сливат и се раждат отново, във висша степен се раждат отново. Бихме могли да споменем много такива течения от дохристиянското време, представящи се пред нас от духовната наука при разглежданията, които се опират на четирите Евангелия, обединили се в Христовото събитие; но първо ще обърнем внимание само на три течения. Пред нас, преди всичко, е едно мощно течение, което е действало в Азия от прадревни времена. Това е нещото, което можем да обозначим като зороастризъм. Второто духовно течение е разцъфтяло в Индия и е достигнало определен апогей в появата на Гаутама Буда около 600 години преди Христа.
към текста >>
Така че в Христос Исус имаме
сливане
на древноеврейското духовно течение с това, което се е проявило в Буда Гаутама, и с това, което е свързано с името на Заратустра.
Бихме могли да споменем много такива течения от дохристиянското време, представящи се пред нас от духовната наука при разглежданията, които се опират на четирите Евангелия, обединили се в Христовото събитие; но първо ще обърнем внимание само на три течения. Пред нас, преди всичко, е едно мощно течение, което е действало в Азия от прадревни времена. Това е нещото, което можем да обозначим като зороастризъм. Второто духовно течение е разцъфтяло в Индия и е достигнало определен апогей в появата на Гаутама Буда около 600 години преди Христа. Третото духовно течение се е изразило в древноеврейския народ.
Така че в Христос Исус имаме сливане на древноеврейското духовно течение с това, което се е проявило в Буда Гаутама, и с това, което е свързано с името на Заратустра.
Бихме могли да споменем още много духовни течения, но тогава работата твърде много би се объркала. В четирите Евангелия, ако наистина ги разбираме правилно, в известна степен се открива всичко, което, собствено, е станало тук, в Палестина, в началото на нашето летоброене. Това, което трябва да каже духовната наука, не е почерпено от Евангелията. Това не е нейна задача. Нищо от това, което е казано от мен, не е произведено на основата на Евангелията.
към текста >>
Другият миграционен поток, южният, формирал основата на халдейско-египетската култура, възникнала вследствие
сливане
то на едната с другата.
Това, което той предизвикал, по определен начин се противопоставя на древноиндийската култура. Последната била построена изцяло на базата на етерното ясновиждане; Заратустра насочил поглед към Слънцето. Той съзерцава духа на Слънцето, „великата аура“, Ахура Мазда. Заратустра бил първият, който изразил характерните особености на северната култура. Всичко, което следва, се основава на това.
Другият миграционен поток, южният, формирал основата на халдейско-египетската култура, възникнала вследствие сливането на едната с другата.
Схематично това може да се представи така: индийската култура означава развитие на човешкото етерно тяло; в персийската култура се развило тялото на усещанията; халдейско-египетската култура дала сетивната душа; всъщност, тя се явява вътрешна култура, преминава вътрешен път. И като се обединяват тялото на усещанията и сетивната душа, така това става в цялото човечество. Това за пръв път станало именно в халдейско-египетската култура. Същото става със съзнателната душа и Духа-Себе. Но това може да стане едва при състоялия се преход на прогресиращата култура в места, в които духовността бива задържана: това може да стане само в Европа.
към текста >>
Там в бъдеще ще може да стане и
сливане
то на душата с качествата на Духа-Себе.
И като се обединяват тялото на усещанията и сетивната душа, така това става в цялото човечество. Това за пръв път станало именно в халдейско-египетската култура. Същото става със съзнателната душа и Духа-Себе. Но това може да стане едва при състоялия се преход на прогресиращата култура в места, в които духовността бива задържана: това може да стане само в Европа. Там развитието на разсъдъчната душа и на съзнателната душа се е задържало и е започнало чак след Христовото събитие.
Там в бъдеще ще може да стане и сливането на душата с качествата на Духа-Себе.
Но това ще може да стане само благодарение на такова духовно течение, като духовната наука. Това ще доведе до шестия период на нашата култура. Докато двете обозначени течения още пребивавали под влиянието на древното сумрачно ясновиждане, съществувало трето течение, което се сливало с другите и подготвяло Христовото събитие, последвано от четвърто културно течение, което би могло да наречем логически-мисловно. За да разбираме всичко напълно точно, трябва да вземете предвид, че всяко ясновиждане идва вследствие на това, че етерното тяло работи до известна степен самостоятелно, и особено – етерното тяло на мозъка. Там където има здрава връзка между етерното тяло на мозъка и физическия инструмент на логическото мислене, не може да се появи ясновиждане.
към текста >>
Това е отличавало дадения възглед от този при другите, съзерцаващи
Бога
.
Но е било необходимо именно тази способност да навлезе в човечеството – скованото мозъчно мислене, обясняващо мировите явления с помощта на мозъка. За това в човечеството е трябвало да навлезе нещо, което може да се опише с това, че то е трябвало да бъде именно избрано от човечеството; и така, да вземем индивидуалност, в която най-малко е присъствало това, което наричаме древно ясновиждане, и напротив – има перфектно образуван, филигранно измайсторен, фино изваян физически инструмент на мозъка. Тази индивидуалност е била в състояние да обхване явленията от външния физически свят съгласно мярката и числото, реда и хармонията, да търси единството във външно разнообразните явления. Докато всички представители на предишните култури знаели нещо от духовния свят, така да се каже – свише, тази индивидуалност е трябвало да насочва погледа си в областта на явленията, за да комбинира и логически претегля, казвайки си: всички тези външни явления, всичко това се подрежда в хармония, ако се обхване в големия образ на единството. Това, което тук се явява като единство, се проявявало като единство във външния свят, като Бог зад явленията от физическия план.
Това е отличавало дадения възглед от този при другите, съзерцаващи Бога.
Другите, гледащите към Бога, си казвали: представата ни за Бога при нас излиза отвътре. Тази индивидуалност, насочвайки погледа си навсякъде, подреждала явленията, вглеждайки се в различните царства на природата и привеждайки ги в единство, накратко – това бил великият разпоредител на мировите явления съгласно мярката и числото, избран от цялото човечество. Тази индивидуалност, която била избрана тук от цялото човечество първо да обхване външния физически свят и да намери единството в него, бил Авраам. Авраам или Аврам бил този, който бил, така да се каже, избран от духовно-божествените власти, да приеме тази особена мисия да предаде на човечеството силите, свързани с мярката и числото на външните явления. Той произхождал от халдейската култура.
към текста >>
Другите, гледащите към
Бога
, си казвали: представата ни за
Бога
при нас излиза отвътре.
За това в човечеството е трябвало да навлезе нещо, което може да се опише с това, че то е трябвало да бъде именно избрано от човечеството; и така, да вземем индивидуалност, в която най-малко е присъствало това, което наричаме древно ясновиждане, и напротив – има перфектно образуван, филигранно измайсторен, фино изваян физически инструмент на мозъка. Тази индивидуалност е била в състояние да обхване явленията от външния физически свят съгласно мярката и числото, реда и хармонията, да търси единството във външно разнообразните явления. Докато всички представители на предишните култури знаели нещо от духовния свят, така да се каже – свише, тази индивидуалност е трябвало да насочва погледа си в областта на явленията, за да комбинира и логически претегля, казвайки си: всички тези външни явления, всичко това се подрежда в хармония, ако се обхване в големия образ на единството. Това, което тук се явява като единство, се проявявало като единство във външния свят, като Бог зад явленията от физическия план. Това е отличавало дадения възглед от този при другите, съзерцаващи Бога.
Другите, гледащите към Бога, си казвали: представата ни за Бога при нас излиза отвътре.
Тази индивидуалност, насочвайки погледа си навсякъде, подреждала явленията, вглеждайки се в различните царства на природата и привеждайки ги в единство, накратко – това бил великият разпоредител на мировите явления съгласно мярката и числото, избран от цялото човечество. Тази индивидуалност, която била избрана тук от цялото човечество първо да обхване външния физически свят и да намери единството в него, бил Авраам. Авраам или Аврам бил този, който бил, така да се каже, избран от духовно-божествените власти, да приеме тази особена мисия да предаде на човечеството силите, свързани с мярката и числото на външните явления. Той произхождал от халдейската култура. Халдейската култура научила своята астрология чрез ясновиждане.
към текста >>
Можах само схематично да ви разкажа за отделни черти на
сливане
то на тези велики, могъщи духовни течения на Буда, на Заратустра и на древноеврейското течение тук, в Предна Азия, където в началото на нашето летоброене християнството възродило тези три течения.
В момчето Исус от Назарет съвсем не е имало отделен аз, свързан с егоизма, родил се в човека в лемурийското време. Ако то беше се развило по-нататък без преминаването на Заратустра, не би могъл да се роди никакъв аз. Момчето е имало три свещени части съединени така, както са били съединени преди грехопадението: физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и едва тук получава дара на аза благодарение на Заратустра. Всичко това се съчетало по чуден начин. В Евангелията имаме отразени факти, които се откриват в Акаша хрониката.
Можах само схематично да ви разкажа за отделни черти на сливането на тези велики, могъщи духовни течения на Буда, на Заратустра и на древноеврейското течение тук, в Предна Азия, където в началото на нашето летоброене християнството възродило тези три течения.
Това са няколкото линии, които ще се опитаме да продължим другия път. [1] Есхил – 525 пр.Хр.-456 пр.Хр, древногръцки драматург [2] Еврипид – 480 пр.Хр.-406 пр.Хр., древногръцки поет и драматург [3] Доста хора вече сме убедени, че този приемник, който 100 години преди физическата поява на Христос Исус действаше като предтеча на тази физическа поява в лицето на Йешуа бен Пандира, в 20. век действаше като прогласяващ етерната поява на Христос в астралния свят Учител, в лицето на Беинса Дуно – бел.Е.М.
към текста >>
21.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 18. 11. 1917 г. Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света. Част І.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Това знание винаги е било смятано за тайно
бога
тство на специални братства, които си третирали това знание в техните кръгове като строго езотерично.
Те са подсъзнателни, те фактически не се схващат от съзнанието, което живее пряко вътре у нас, но самите те са напълно съзнателни. Много важно е да се знае това особено за целта на Духовната Наука в наше време поради това, че знанието за един духовен свят, който лежи отвъд прага и знанието за наистина себесъзнателни индивидуалности не е само постижение на съвременната Духовна наука, а е фактически едно древно знание. По-раншни времена то е било познавано само чрез едно древно атавистично ясновидство. Днес човек го знае чрез други начини, постепенно научава да го знае. Знанието за действителни духове, намиращи се извън човешкото съзнание духове, живеещи при различни от човешките същества условия, ала в непрекъснато отношение с човешките същества, духове, които могат да хванат мисленето на човешкото същество, чувствата и волята му това знание винаги е било известно.
Това знание винаги е било смятано за тайно богатство на специални братства, които си третирали това знание в техните кръгове като строго езотерично.
Защо са го третирали така? Да дадем подробности на този въпрос би ни отвело твърде далеч. Обаче би трябвало да се каже, че отделни братства са били проникнати от убеждението, че болшинството човечество е било недостатъчно зряло за такова знание. Наистина такъв е бил случаят до голяма стенен. Много други братства обаче, които се наричат левите братства се стремяха да запазят това знание, тъй като такова знание като притежание на малка група би дало на тази група власт над другите, които не притежават това знание.
към текста >>
Това означава, че ние не сме само едно
сливане
на тяло, душа и дух, носещо вътре в нас през света нашата душа, която е независима от нашето тяло, малко преди раждането друго същество заема подсъзнателните части на човешкото същество.
Има духовни енергии, които работят навсякъде, дори в чисто физиологичното. Човек обаче не може да почака да не яде и да не пие, докато не научи какво всъщност става вътре у него. Толкова много неща стават вътре у човека! За човека голяма част, далеч по-голямата част, на неговото същество е несъзнателно, или да го кажем по-добре подсъзнателно. Странното нещо е, че това подсъзнателно, което ние носим вътре у себе си е обхванато от друго същество при всички обстоятелства.
Това означава, че ние не сме само едно сливане на тяло, душа и дух, носещо вътре в нас през света нашата душа, която е независима от нашето тяло, малко преди раждането друго същество заема подсъзнателните части на човешкото същество.
Това същество е там, това подсъзнателно същество, което придружава човека по целия му път между раждане и смърт. Малко преди раждането то влиза в човека и го придружава. Може това същество да се охарактеризира като такова, което прониква човека в онези части, които не влизат в неговото обикновено съзнание: това е едно много интелигентно същество и притежава воля, която е сродна, със силите на природата. В своята воля то е много по-близо свързано с енергиите на природата, отколкото е човекът. Трябва обаче да подчертая особеността, че това същество би страдало изключително много, ако при съвременните условия то би преживяло смърт заедно с човека.
към текста >>
22.
14. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Берн, 29. 11. 1917 г. Трите области на мъртвите: живот между смърт и ново раждане.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Така човек става винаги по-
бога
т с такива вътрешни опитности, опитности на засилване или отслабване на волята, опитности, чрез които постепенно свикваме с областта на мъртвите или живите души след като ние самите сме минали през портата на смъртта.
То е така: лицето А има известно отношение с лицето В, но не с лицето С. Може да се види как умрялото лице А живее с В, както аз съм описал, и разширява своите опитности отвъд В. По-късно така става, че В става посредник към лицето С. Преди това А не е имал никакво отношение със С, ала вече придобива това отношение пряко чрез това, че В влиза в кармично отношение със С. Чрез това втората област бавно, постепенно се разширява над една крайно голяма област.
Така човек става винаги по-богат с такива вътрешни опитности, опитности на засилване или отслабване на волята, опитности, чрез които постепенно свикваме с областта на мъртвите или живите души след като ние самите сме минали през портата на смъртта.
Една съществена страна на живота между смърт и едно ново раждане е това, че ние като души ако мога да се изразя, така повърхностно непрекъснато разширяваме нашия кръг на познати. Така както тук в земното съществуване ние разширяваме нашите опитности между раждане и смърт, точно така както ние все повече и повече се запознаваме със света около нас, така и там ние все повече и повече преживяваме опитности, които ни свързват с факта, че човек усеща съществуването на други души, че знае, че чрез някои от душите изпитва засилване на волята, чрез други отслабване. Това е съществена част от нашата опитност отвъд. Можете да осъзнаете действителното значение на това за цялото съществувание, за цялото космическо съществуване. Това означава, че фактически, в известно отношение между смърт и ново раждане, се образува един духовен кръг от запознанства всред голяма част от човечеството по земята, не само тази избеляла панделка, за която мечтаят и ахкат пантеистите и мистиците.
към текста >>
Така както човек усеща себе си тук, когато възприема себе си в космоса, като едно
сливане
на външните природни енергии и на заобикалящия космос, така отвъд прага той усеща себе си организиран като духовно същество чрез участие на различните йерархии.
Така както тук на земята животинската област стои като трета област над минералната и растителната, така отвъд прага ние възприемаме като трета област областта на известни йерархии, една област със същества, които никога не преживяват земни въплъщения, но с които ние влизаме в отношения между смърт и едно ново раждане. Тази област на йерархиите е отвъд прага същото нещо като онова, което ни дава между смърт и ново раждане напълно интензивното преживяване за нашето Аз. През първите две области ние изпитваме, преживяваме "другият", чрез йерархиите ние преживяваме себе си. Може дори да се каже, че като едно духовно същество вътре в йерархиите човек преживява себе си като син, като едно дете на йерархиите. Той знае себе си такъв, какъвто е свързан към другите човешки души, както вече го описах, той знае себе си същевременно и като дете на йерархиите.
Така както човек усеща себе си тук, когато възприема себе си в космоса, като едно сливане на външните природни енергии и на заобикалящия космос, така отвъд прага той усеща себе си организиран като духовно същество чрез участие на различните йерархии.
Тук, ако наблюдаваме себе си като човешки същества това положително не трябва да породи гордост в нас ние виждаме т.нар. по-нисша област на природата и нас самите поставени на върха на тези области на природата. Преминаваме през портата на смъртта и там откриваме, че ние сме на най-ниското равнище на областите на йерархиите, ала като сливане на импулсите от йерархиите. Там обаче спояването идва отгоре, докато тук то се изкачва от долу. Докато тук нашето Аз потъва в един физически организъм, така че то е един екстракт от останалата природа, там нашата духовност потъва в йерархиите и е екстракт от тях.
към текста >>
Преминаваме през портата на смъртта и там откриваме, че ние сме на най-ниското равнище на областите на йерархиите, ала като
сливане
на импулсите от йерархиите.
Може дори да се каже, че като едно духовно същество вътре в йерархиите човек преживява себе си като син, като едно дете на йерархиите. Той знае себе си такъв, какъвто е свързан към другите човешки души, както вече го описах, той знае себе си същевременно и като дете на йерархиите. Така както човек усеща себе си тук, когато възприема себе си в космоса, като едно сливане на външните природни енергии и на заобикалящия космос, така отвъд прага той усеща себе си организиран като духовно същество чрез участие на различните йерархии. Тук, ако наблюдаваме себе си като човешки същества това положително не трябва да породи гордост в нас ние виждаме т.нар. по-нисша област на природата и нас самите поставени на върха на тези области на природата.
Преминаваме през портата на смъртта и там откриваме, че ние сме на най-ниското равнище на областите на йерархиите, ала като сливане на импулсите от йерархиите.
Там обаче спояването идва отгоре, докато тук то се изкачва от долу. Докато тук нашето Аз потъва в един физически организъм, така че то е един екстракт от останалата природа, там нашата духовност потъва в йерархиите и е екстракт от тях. Може също да се каже, че там ние се обличаме в нашата духовност, докато тук се обличаме с нашата телесна природа, когато преминаваме през портата на раждането. Едно творческо въображенно възприятие може лесно да си представи общата насока на живота между смърт и ново раждане. Наистина би било крайно тъжно за едно лице, ако не може да си създаде такива умствени картини.
към текста >>
Животът ще стане безкрайно о
бога
тен.
/Сега говоря не за изключителни инциденти, а за нормални случаи/. Това не трябва да остане само една абстрактна истина, само една понятийна истина, или може би само една "неделна" истина, за която да си спомняме понякога, "защото в края на краищата нещо такова, може пък и да е истина". Човек би трябвало да върви през тази област на съдбата така съзнателно, както върви през областта на своите сетивни възприятия; той би трябвало да е в състояние да върви през света, използувайки очите си и все пак да се усеща обвързан направо с тази област на съдбата; той би трябвало да е в състояние да усеща, че в тази област силите на Христос са винаги свързани със силите на мъртвите. Ако това станеше, мили приятели, човечеството би развило един истински, конкретен и чувствителен живот с мъртвите. Човек би изпитвал, ако би усещал това или онова, или би се занимавал с това или онова, че той е свързан с онези, които е обичал и които вече са преминали отвъд.
Животът ще стане безкрайно обогатен.
Понастоящем ние напълно не забравяме нашите мъртвия. Спомняме си за тях. Един интензивен живот и това ще бъде единственият истински живот, защото в противен случай ще спиме през живота що се касае до съдбата ще обхване човечеството и ще доведа до това не само да си спомняме за мъртвите, но и до знанието, че когато правим нещо, когато работим за нещо, когато предприемаме нещо, когато успеем в нещо, тази или онази мъртва душа участвува. Нашите връзки с мъртвите никак не се разкъсват чрез смърт, те продължават. Това обогатяване на живота е добър изглед за човечеството в бъдещето на земята.
към текста >>
Това о
бога
тяване на живота е добър изглед за човечеството в бъдещето на земята.
Животът ще стане безкрайно обогатен. Понастоящем ние напълно не забравяме нашите мъртвия. Спомняме си за тях. Един интензивен живот и това ще бъде единственият истински живот, защото в противен случай ще спиме през живота що се касае до съдбата ще обхване човечеството и ще доведа до това не само да си спомняме за мъртвите, но и до знанието, че когато правим нещо, когато работим за нещо, когато предприемаме нещо, когато успеем в нещо, тази или онази мъртва душа участвува. Нашите връзки с мъртвите никак не се разкъсват чрез смърт, те продължават.
Това обогатяване на живота е добър изглед за човечеството в бъдещето на земята.
През тази наша Пета Следатлантска епоха човечеството фактически се развива по посоката, която аз описвам и наистина човечеството не ще може да доживее Шестата епоха, ако хората не започнат да усещат тези неща по правилен начин, ако не възприемат реалността на съдбата в своето съзнание така напълно, както те сега са абсорбирали реалността на природните случки. Ние трябва да възприемем конкретно връзката на Мистерията на Голгота ...../липсва малко текст... днес. Това е нещо, което е интимно свързано с онова, което сега трябва да навлезе в съзнанието на човечеството, защото всред множеството неща, загубени от човечеството, все още е възможно да се преживее истинската реалност на импулсите на чувството и волята. Човешките същества постепенно са били приспани в една велика илюзия. Именно, че те могат да оформят този земен живот според земните закони.
към текста >>
23.
1. Първа лекция, Берн, 1. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
А по-късно в Азия настъпи един вид
сливане
на тези две разклонения, също както две реки се вливат една в друга и образуват един водовъртеж.
Най-добре ще разберем дяла на еврейския народ в цялостната еволюция на човечеството, ако се опрем поне на няколко характерни подробности от онази грандиозна катастрофа в историята на човечеството, която наричаме Атлантска катастрофа. Когато Атлантската катастрофа постепенно промени облика на Земята, хората, които населяваха дотогава Атлантския континент, потеглиха от запад към изток. В това велико преселение имаше два главни потока: единият се насочи на север, докато другият поток се отправи на юг. И така, една част от атлантското население прекоси Европа и стигна до Азия и постепенно се разпростря в земите около Каспийско море. Напротив, другото разклонение се отправи към днешна Африка.
А по-късно в Азия настъпи един вид сливане на тези две разклонения, също както две реки се вливат една в друга и образуват един водовъртеж.
Сега на първо място трябва да ни интересува следното: Какъв беше мирогледът, душевната конфигурация на тези две групи народи или поне на техните основни представители, които бяха принудени да напуснат Древна Атлантида и да се отправят на изток, фактически положението беше такова, че през първия следатлантски период от време, цялото душевно устройство на човека се различаваше коренно от това, в каквото то се превърна по-късно и най-вече от душевното устройство на днешния човек. У всички тези представители на древното човечество все още съществуваше едно ясновиждащо възприятие на околния свят. Тогавашните хора все още можеха да виждат в духовния свят, а дори и това, което днес виждаме физически, те го възприемаха по един по-скоро духовен начин. Следователно през онова време съществуваше една по-скоро ясновиждаща форма на живот и на душевни изживявания. Обаче твърде важно е да знаем, че това ясновидство, присъщо на коренното следатлантско човечество, беше в известен смисъл доста различно от ясновидството на атлантците, каквото те имаха в разцвета на Атлантската епоха*6.
към текста >>
И когато една от легендите разказва за Джемшид, онзи цар, който потегля със своите народи на север към Иран, той получи от
бога
, когото по-късно ще признае, и когото той нарича Аура Маздао, един златен меч, за да изпълни с него своята мисия на Земята; ние трябва да сме наясно: златният меч на цар Джемшид, който поведе своите народи, измъквайки ги от пасивните човешки маси на туранците, символизира онзи стремеж към мъдрост, който е свързан с външната човешка активност, онзи стремеж към мъдрост, който отново издига потъващите в упадък сили и ги прониква от край до край с извоюваните на физическия план човешки духовни способности.
Разбира се, официалната история не стига до истинските причини; впрочем ние току-що ги назовахме. На север, към Сибир, Туран, поема една смесица от народи, разполагащи с наследствените способности за низше астрално ясновидство; поради непосредственото си общуване с духовния свят те нямаха никаква склонност към поддържане на едно или друго културно равнище, а понеже бяха пасивни и вместо свещеници имаха заклинатели и магьосници там, където ставаше дума за духовни дела, те се занимаваха с шарлатанство и дори с черна магия. На юг от тях беше Иран онази област, където съвсем рано възникна един съвършено друг импулс: Макар и с най-примитивни средства, но окриляни от човешката духовна сила, ние трябва да преобразим сетивния свят и да поставим началото на човешката култура. Ето как изглежда голямата противоположност между Иран и Туран. Легендите и митовете по един приказен начин ни разказват как напредналата част от народите поема на север и се установява в областта, която по-късно е наречена Иран.
И когато една от легендите разказва за Джемшид, онзи цар, който потегля със своите народи на север към Иран, той получи от бога, когото по-късно ще признае, и когото той нарича Аура Маздао, един златен меч, за да изпълни с него своята мисия на Земята; ние трябва да сме наясно: златният меч на цар Джемшид, който поведе своите народи, измъквайки ги от пасивните човешки маси на туранците, символизира онзи стремеж към мъдрост, който е свързан с външната човешка активност, онзи стремеж към мъдрост, който отново издига потъващите в упадък сили и ги прониква от край до край с извоюваните на физическия план човешки духовни способности.
Този златен меч разора Земята като истински плуг, превръщайки я в арена за непрекъснат труд, той даде на човечеството първите по-важни открития; той продължи да действува и това е така дори и днес във всичко онова, с което хората се гордеят като със свои културни постижения. Забележително е, че цар Джамшид, който потегли от Туран към земите на Иран, получи от Аура Маздао този златен меч, даващ на хората енергия и сила за преобразяване на външния сетивен свят. Онова Същество, от което идва този златен меч, е в същото време и големият вдъхновител на личността, която познаваме като Заратустра, Зороастер или Зердуч. Заратустра е предводителят на иранския народ. Тъкмо Заратустра беше този, който в древни времена, скоро след Атлантската катастрофа, извлече от Мистериите необходимата мъдрост и я вложи в онзи народ, който беше готов да се бори за нови и нови културни завоевания с помощта на човешката духовна сила.
към текста >>
24.
Лекция четвърта
GA_126 Окултна история
Нали сега нашата култура е вече съвсем сложна; и тя е станала толкова сложна благодарение на
сливане
то на много отделни културни течения.
Тогава, в третия следатлантски период, човек като че ли се спуска надолу от древните ясновидски състояния, благодарение на които той може все още да има непосредствено участие в духовния свят, и подготвя чисто личната, чисто човешката култура, характеризираща се с работата на душата, която можем да наречем именно работа на "аз" с "аз". Затова се и оказва, че свързаното с ясновидската култура виждане на по-ранни инкарнации става неотчетливо, размито, преди всичко за Гилгамеш, основателя на вавилонската култура, така че той сам вече не може да се ориентира там, където Енкиду като по наследство му е предал определени способности, за да може да се огледа за предишни инкарнации. И в пълно съответствие с това падане надолу от духовните висоти и впускането в чисто личния живот на отделния човек, в пълно съответствие с тази особеност на вавилонската душа действа всичко това, което ние виждаме предадено на последващите поколения благодарение на работата на тези души във Вавилон. Ако искаме да разглеждаме историята окултно, то трябва да кажем, че все повече и повече ни идва мисълта, че в своята работа, в своето културно творчество народите съвсем не се намират изолирано в световното развитие, в движението на човечеството напред. Всеки народ има своя духовна задача, той трябва да даде напълно определен принос в това, което наричаме човешки прогрес.
Нали сега нашата култура е вече съвсем сложна; и тя е станала толкова сложна благодарение на сливането на много отделни културни течения.
Ние имаме в нашия сегашен духовен живот и в нашия външен живот сливане на най-разнообразни народни култури, които са се изграждали повече или по-малко едностранно от отделните народи в духа на техните мисии и които след това са се слели в общия поток. По това всички народи се отличават един от друг, по това ние можем да говорим за особена мисия на всеки от тях. И можем да попитаме: какво нещо можем ние, имайки в нашата собствена култура културната работа на нашите предци, да намерим днес, което да ни покаже какво може да даде този или онзи народ за общочовешкия прогрес? Крайно интересно е да се спрем на културната задача на вавилонския народ. О, този народ на Вавилон!
към текста >>
Ние имаме в нашия сегашен духовен живот и в нашия външен живот
сливане
на най-разнообразни народни култури, които са се изграждали повече или по-малко едностранно от отделните народи в духа на техните мисии и които след това са се слели в общия поток.
Затова се и оказва, че свързаното с ясновидската култура виждане на по-ранни инкарнации става неотчетливо, размито, преди всичко за Гилгамеш, основателя на вавилонската култура, така че той сам вече не може да се ориентира там, където Енкиду като по наследство му е предал определени способности, за да може да се огледа за предишни инкарнации. И в пълно съответствие с това падане надолу от духовните висоти и впускането в чисто личния живот на отделния човек, в пълно съответствие с тази особеност на вавилонската душа действа всичко това, което ние виждаме предадено на последващите поколения благодарение на работата на тези души във Вавилон. Ако искаме да разглеждаме историята окултно, то трябва да кажем, че все повече и повече ни идва мисълта, че в своята работа, в своето културно творчество народите съвсем не се намират изолирано в световното развитие, в движението на човечеството напред. Всеки народ има своя духовна задача, той трябва да даде напълно определен принос в това, което наричаме човешки прогрес. Нали сега нашата култура е вече съвсем сложна; и тя е станала толкова сложна благодарение на сливането на много отделни културни течения.
Ние имаме в нашия сегашен духовен живот и в нашия външен живот сливане на най-разнообразни народни култури, които са се изграждали повече или по-малко едностранно от отделните народи в духа на техните мисии и които след това са се слели в общия поток.
По това всички народи се отличават един от друг, по това ние можем да говорим за особена мисия на всеки от тях. И можем да попитаме: какво нещо можем ние, имайки в нашата собствена култура културната работа на нашите предци, да намерим днес, което да ни покаже какво може да даде този или онзи народ за общочовешкия прогрес? Крайно интересно е да се спрем на културната задача на вавилонския народ. О, този народ на Вавилон! Даже за външния историк той е задал удивителни загадки в последното столетие благодарение на дешифрирането на клинописното писмо1.
към текста >>
В XVI век, в 1546 година, се ражда забележителен човек, който произхожда от знатен род от Северна Европа, на когото, така да се каже, от люлката било дадено всичко това, което можело да го доведе до високи почести в духа на тогавашния традиционен живот, той даже се родил в
бога
то семейство.
Но и сред тях веднага възникнало мнение, че той е загинал от ръката на християнин. Действително, нещо, подобно на буря, произлязло от тази инспирирана душа, от ентусиазма, който Юлиан Отстъпник почерпил от своето посвещение в Елевзинските мистерии, вече потапящи се в сумрака на своя залез. Такава била съдбата на един от хората на четвъртото столетие, цялостен човек-личност, мировата карма на когото всъщност се състояла в това, че той е бил длъжен в личния си гняв, в личната си ненавист, в личния си ентусиазъм да проявява това, което получил като наследство. Това е бил основен закон на живота му. Интересно е за целите на окултно-историческото изследване да се разгледа този живот, тази индивидуалност в хода на по-нататъшното развитие.
В XVI век, в 1546 година, се ражда забележителен човек, който произхожда от знатен род от Северна Европа, на когото, така да се каже, от люлката било дадено всичко това, което можело да го доведе до високи почести в духа на тогавашния традиционен живот, той даже се родил в богато семейство.
Тъй като, в духа на семейната традиция, е трябвало да стане човек с важно държавно или някакво друго високо положение, той бил, разбира се от само себе си, насочен към юридическата професия и бил изпратен с възпитател в Лайпцигския университет да изучава юриспруденция. Възпитателят мъчил момчето, тъй като когато е трябвало да изучава юриспруденция, той бил още дете. Възпитателят мъчил момчето денем, но когато заспивал съня на праведника и сънувал юридическите теории, то ставало от леглото и наблюдавало през нощта звездите с помощта на съвсем прости инструменти, които само си измайсторило. И съвсем скоро то знаело за тайните на звездното небе не само повече от всеки учител, но и повече, отколкото тогава имало написано във всички книги. Така например, много скоро то забелязало определено положение на Сатурн и Юпитер в съзвездието Лъв, погледнало в книгите и намерило, че там то било обозначено съвършено невярно.
към текста >>
25.
9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 13. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Ако се абстрахираме от факта, че през последните години духовните стремежи на Запада действително се о
бога
тиха от идеите за реинкарнацията и Кармата, ако се абстрахираме от плодотворното влияние на учението за повтарящите се земни животи и неговото значение за цялата еволюция на човечеството, трябва да кажем, че по отношение на всичко останало, пътищата в духовния свят, които са близки до нашите теософски пътища*49, далеч не са нещо ново за западното човечество.
И това е напълно естествено, като имаме предвид, че всички ние сме в изходната точка на един съвсем нов път към Христос. Ние често сме обсъждали този нов път, който се открива пред душите, като едно бих казал обновление на Христовото Събитие. В развитието на човечеството винаги става така, че по отношение на даден процес задължително настъпва един вид упадък, преди да изгрее една нова светлина. Така и отдръпването от духовните светове, което настъпи през 19 век, е нещо напълно естествено с оглед на главното предстоящо събитие, а именно, че в хода на 20 век трябва да започне, както често сме изтъквали, една съвършено нова епоха за духовния живот на човечеството. Понякога дори и на онези хора, които са вече запознати с Духовната наука, им се струва, че нашето духовно движение е нещо съвсем ново.
Ако се абстрахираме от факта, че през последните години духовните стремежи на Запада действително се обогатиха от идеите за реинкарнацията и Кармата, ако се абстрахираме от плодотворното влияние на учението за повтарящите се земни животи и неговото значение за цялата еволюция на човечеството, трябва да кажем, че по отношение на всичко останало, пътищата в духовния свят, които са близки до нашите теософски пътища*49, далеч не са нещо ново за западното човечество.
Само че онзи, който се стреми да напредне в духовния свят по днешните пътища на теософията, остава донякъде озадачен от начина, по който хората са изучавали теософията например през 18 век. Именно в тези области, в Баден, и по-точно във Вюртенберг, през 18 век хората са се занимавали изключително много с теософия. Обаче никъде не е ставало дума за повтарящите се земни животи и поради тази причина цялото поле на теософската работа остана, така да се каже, затъмнено. Поради отсъствието на ясно учение за повтарящите се земни животи беше помрачен дори и погледа на тези, които все пак бяха в състояние да проникнат в дълбоките окултни връзки между света и Христовия Импулс. Обаче над християнския светоглед, над самия християнски живот непрекъснато се издигаше нещо като теософски стремеж, теософски порив.
към текста >>
Както за съвременния човек е трудно да се ориентира в едно не толкова отдалечено от нас теософско течение, чиято
бога
та книжнина лежи заровена в антикварни книжарници и библиотеки, също така е трудно за него и нещо друго: Да приеме, че Христовото Събитие е един обективен факт.
Деветнадесетият век напълно изгуби разбирането на нещо, което например теософите от 18 век все още притежаваха, и което те наричаха „централно сетиво“. От Етингер, който е живял тук наблизо, в Мурбах, знаем, че за известно време той е бил ученик на един съвсем примитивен човек от Тюринген, за когото учениците му твърдели, че притежавал това, което се наричало централно сетиво. Но какво е представлявало това централно сетиво за онова време? То не е представлявало нищо друго, освен това, което днес възниква у всеки човек, който най-строго и с желязна енергия следва препоръките, които Вие откривате в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? “ Общо взето, става дума за това, което този прост, примитивен човек, на име Фьолкер, е притежавал, и което му е помогнало да утвърди в Тюринген една интересна за тогавашното време теософия, която е оказала влияние и върху Етингер.
Както за съвременния човек е трудно да се ориентира в едно не толкова отдалечено от нас теософско течение, чиято богата книжнина лежи заровена в антикварни книжарници и библиотеки, също така е трудно за него и нещо друго: Да приеме, че Христовото Събитие е един обективен факт.
Колко много дискусии са станали през 19 век по този въпрос! Невъзможно е за краткото време, с което разполагаме, да посочим дори приблизително, броя на възгледите за Христос Исус, които са били изказвани в хода на 19 век. И ако се постараем да навлезем в по-голям брой възгледи относно Христос Исус били те светски или богословски тогава ние действително ще срещнем сериозни затруднения, ако поискаме да направим връзка между възгледите на 19 век и времената, когато теософската традиция е била все още добре поддържана. Дори през 19 век стана възможно да бъдат смятани за изтъкнати християнски теолози такива хора, които стояха твърде далеч от убеждението, че Христос обективно е навлязъл в мировата история. И тук ние стигаме до въпроса: До какво отношение към Христос стига онзи, който не търси езотеричните пътища, а остава изцяло в областта на екзотеричното?
към текста >>
За хората, които копнееха да се приближат към Христос, причастието беше един прекрасен заместител на езотеричния път, по който те не бяха в състояние да поемат, така че в причастието те можеха да постигнат едно действително
сливане
с Христос.
Изобщо споровете и дискусиите са едно доказателство за това, че голяма част от онези, кои то спорят върху даден въпрос, просто не го разбират. Същото се отнася и за причастието. Докато хората знаеха, че то е едно живо доказателство за това, че материята не е просто само материя, и че има ритуали, чрез които към материята може да бъде прибавен и Духът, докато знаеха, че това проникване на материята с Духа е същевременно и едно проникване с Христос, какъвто е случаят с причастието, те го приемаха без никакви спорове. Но след като материализмът завладя съзнанието на хората и те престанаха да разбират какво лежи в основата на причастието, започнаха и споровете: Дали хлябът и виното са само символи на божествения свят, или дали в тях се влива една реална божествена сила. Накратко: В началото на новото време възникнаха всички онези спорове, които за внимателния наблюдател не означават нищо друго, освен че хората са изгубили първоначалното си разбиране по този въпрос.
За хората, които копнееха да се приближат към Христос, причастието беше един прекрасен заместител на езотеричния път, по който те не бяха в състояние да поемат, така че в причастието те можеха да постигнат едно действително сливане с Христос.
Но всички неща си имат своето време. Несъмнено, както е вярно, че по отношение на духовния живот настъпва една съвършено нова епоха, не по-малко вярно е, че пътят към Христос, който беше правилен в продължение на стотици години, ще си остане такъв и през следващите векове. Обаче нещата неусетно се променят, взаимно се проникват и това, което по-рано е било правилно, постепенно ще се превърне в нещо друго, когато хората ще са узрели за промяната. Ето защо и една от задачите на Антропософията е тази: Да научи хората, че Духът може да бъде обхванат като нещо конкретно, като нещо реално. Благодарение на всичко онова, което хората изучават в „познанието за висшите светове“ чрез медитации, концентрации и т.н., те ще узреят до такава степен, че в себе си ще изживяват не само мислите, не само абстрактните чувства и усещания, но и проникването с елемента на Духа, така че ще изживяват причастието по непосредствен, духовен път; и по този начин у човека ще възникват живи мисли като медитативни мисли които ще са същото, само че от вътрешна страна, каквато е и символът на причастието осветения хляб.
към текста >>
26.
11. БЕЛЕЖКИ
GA_131 От Исус към Христос
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към
Бога
.
Щайнер, през средата на 13. век настъпва един кратък период, през който дори и най-големите посветени изгубват достъпа до духовния свят и се ограничават до това, което може да бъде постигнато чрез спомените. Този период, свързан със „затъмнение“ на духовните светове, е бил необходим като подготовка за следващата интелектуалистична епоха. Точно тогава става и посвещението на Кристиан Розенкройц (1378-1484). „Тази индивидуалност вече беше инкарнирана по времето, когато се извърши Мистерията на Голгота.
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога.
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори“; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности“, които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост. Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск.“ ... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос.“ ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият.“ ... „Етерното тяло на Кристиан Розенкройц остава съхранено и в последствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация. ... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки.
към текста >>
4. Интуитивното познание:
сливане
с процесите и Съществата на духовния свят.
Щайнер различава четири степени на познание: 1. Материалното или предметно познание, което човек осъществява в нормалното си будно съзнание. 2. Имагинативно познание, свързано с възприемането на съзнателно пораждани вътрешни образи, които следва да бъдат различавани от сетивните измами (афектогенни илюзии, халюцинации, рецидиви на атавистичното ясновидство и др.). 3. Инспиративното познание. Щайнер говори за „духовно чуване“, за „духовни тонове“ и за „разчитане на скритата писменост“.
4. Интуитивното познание: сливане с процесите и Съществата на духовния свят.
В основното си произведение „Въведение в Тайната наука“ Щайнер до бавя: 5. Познание за връзките между Микрокосмоса и Макрокосмоса. 6. Единение с Макрокосмоса. 7. Цялостно изживяване на миналите опитности като основно настроение на душата. *9. Йоан 18, 30.
към текста >>
27.
Първа лекция, Базел, 15 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
С това
сливане
между елинство, римлянство и християнство човекът на 18 век отбеляза второто хилядолетие от достъпната за него общочовешка история, което всъщност представляваше и първото християнско хилядолетие.
Защото там те виждаха мисията на гръцкия народ, осъществена от Омир4, от великите древногръцки трагици и писатели. После те виждаха как елинството постепенно навлезе в дълбок упадък и как, външно погледнато, накрая то беше покорено от римляните. Обаче само външно, защото всъщност римляните покориха гърците само политически, докато в действителност римляните възприеха гръцкото образование, гръцката култура, цялата гръцка същност. Или с други думи: в политически смисъл римляните покориха гърците, но в духовен смисъл гърците покориха римляните. Именно в хода на този процес, белязан от духовното превъзходство на гърците, когато техните постижения се вливаха по стотици и стотици пътища в Римската империя, за да навлязат после във всички останали култури на света, възникна и християнството, което неудържимо проникна в цялата гръко-римска култура, показвайки на свой ред една съществена метаморфоза от онзи момент нататък, когато северно-германските народи се намесиха в развитието на същата тази гръко-римска култура.
С това сливане между елинство, римлянство и християнство човекът на 18 век отбеляза второто хилядолетие от достъпната за него общочовешка история, което всъщност представляваше и първото християнско хилядолетие.
После ние виждаме как, за човека на 18 век започва второто християнско хилядолетие, което се равнява на третото хилядолетие от достъпната за него общочовешка история. Ние виждаме, как въпреки че на пръв поглед всичко върви по стария начин, нещата през това трето хилядолетие коренно се променят. Достатъчно е само да посочим две личности, един художник и един поет, които, въпреки че се появиха на бял свят около два века след началото на второто християнско хилядолетие, ясно показаха, че за западноевропейската култура започва един качествено нов период. Тези две личности са Джото1 и Данте2, Джото като художник и Данте като поет. Те двамата положиха основите на цялото по-късно развитие, през което премина западноевропейската култура.
към текста >>
По-будните умове на човечеството, и то без да са знаели нещо за реинкарнацията и Кармата, отдавна са предусещали, че когато разглеждат една
бога
та и надарена човешка душа, опирайки се на нейните вътрешни закономерности, те се докосват и до всичко онова, което идва от миналите инкарнации.
Работата е там, че и самият Гьоте не знаеше. Обаче насочвайки поглед към фаустовия образ такъв, какъвто съществуваше в традиционните представи, а и познат нему още от куклените пиеси на неговото детство, у него се пробудиха онези далечни сили, които стояха зад историческия Фауст, онези сили, които бяха намерили израз в предишната инкарнация на Фауст: Емпедокъл, древният гръцки философ. Ето какво просветва в образа на Фауст. И бихме могли да допълним: Когато Емпедокъл се хвърля в кратера на вулкана Етна, за да се съедини с огнения елемент на Земята, настъпва едно приказно одухотворяване, едно приказно спиритуализиране на онази, бих казал, предхристиянска природна мистика, която се превръща в действителност, докато в заключителната част на Гьотевия „Фауст“ откриваме нейното чудно съответствие, а именно издигането на Фауст в огнения елемент на небето чрез Патер Серафикус. Ето как бавно и постепенно в по-дълбоките стремежи на хората се поражда едно съвършено ново духовно направление.
По-будните умове на човечеството, и то без да са знаели нещо за реинкарнацията и Кармата, отдавна са предусещали, че когато разглеждат една богата и надарена човешка душа, опирайки се на нейните вътрешни закономерности, те се докосват и до всичко онова, което идва от миналите инкарнации.
Както Шекспир описва Хамлет такъв, какъвто го познаваме, макар и да няма представа, че в Хектор и Хамлет е живяла една и съща душа, така и Гьоте описва Фауст по такъв начин, сякаш зад Фауст грее душата на Емпедокъл с всички негови странности, защото вътре във Фауст беше инкарнирана именно душата на Емпедокъл. Но тук важно е не друго, а как стигаме до идеята за еволюцията на човешкия род. Аз посочих два характерни образа, от които виждаме как великите хора на древността могат да бъдат така дълбоко разтърсени в своите следхристиянски инкарнации, че стават неприспособими към живота. В душите им е стаено всичко, което е съществувало и в миналото. Ако например се замислим върху Хамлет, виждаме, че в него пулсира цялата сила на Хектор.
към текста >>
28.
Осма лекция, 22 Септември 1922
GA_139 Евангелието на Марко
И така, след величествения монолог на
Бога
идва един разговор между тримата.
Отвореният ясновиждащ поглед на тези трима вижда как от едната страна застава Илия, от другата страна Мойсей, а самият Христос Исус е в средата, обаче в такъв облик Евангелието описва това по чисто имагинативен път, чрез който Той може да бъде познат в Неговата духовна същност. Евангелието на Марко също ни говори достатъчно ясно: „И Той се преобрази пред тях. Дрехите Му станаха бляскави, толкова бели, каквито никой белилник на Земята не може да избели. И яви им се Илия с Мойсей, а те разговаряха с Исус.“ (9, 2-4.)
И така, след величествения монолог на Бога идва един разговор между тримата.
Какво чудно и драматично продължение! Такива художествени композиции има на много места в Евангелието. След като най-напред чуваме Божия монолог, идва един разговор между тримата. И то какъв разговор! Първоначално ние виждаме Илия и Мойсей от двете страни на Христос Исус.
към текста >>
Там ясно е показано как Мойсей отива при този самотен жрец и носейки в себе си най-важните тайни на еврейството сега се докосва и до тайните на другите народи, о
бога
тявайки още повече своето същество, което вече беше изпитало укрепващото въздействие на Заратустровото етерно тяло.
Обаче в лицето на Мойсей ние виждаме „образа на прехода“ и под една друга форма. Ние знаем: Мойсей носеше в себе си не само етерното тяло на Заратустра, чрез което той разполагаше също и със Заратустровата мъдрост, която започна да просветва в него, но знаем и още нещо: В известен смисъл Мойсей беше посветен също и в тайните на другите народи. Една особена сцена на такова посвещение имаме в срещата му с мидиамския жрец Йетро, която вече сме обсъждали. Тя се намира в Стария Завет (2. Мойсей 2, 16-21).
Там ясно е показано как Мойсей отива при този самотен жрец и носейки в себе си най-важните тайни на еврейството сега се докосва и до тайните на другите народи, обогатявайки още повече своето същество, което вече беше изпитало укрепващото въздействие на Заратустровото етерно тяло.
Ето как чрез Мойсей в еврейския народ се вливат посвещенията на целия заобикалящ го свят, така че, макар и на едно по-ниско равнище, той вече подготви това, което трябваше да стане с идването на Христос Исус. Това беше едното течение, което трябваше да отведе човечеството до Мистерията на Голгота. Другото течение идваше от онзи елемент, за който вече загатнахме, от онзи елемент, всред който по един естествен начин юдейският народ живееше като народ. Мойсей беше този, който към потока течащ надолу през поколенията на Авраам, Исаак и Яков прибави всичко онова, което вече беше в света, доколко това беше възможно по негово време. Наред с това обаче, трябваше да се съхрани и онова, което беше толкова тясно свързано с природата на древноюдейския народ.
към текста >>
Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки сцената, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от
Бога
, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза.
От физическата организация на древноюдейския народ трябваше да се извлече онова, което можеше да съхрани именно човешки качества, които са свързани с интелекта. Другите народи се задоволиха, тъй да се каже, в тяхната земна организация да просветне само онова, което можеше да дойде чрез посвещението, следователно от вън. А това, което можеше да израсне от кръвните връзки благодарение на самата човешка природа, то трябваше да възникне от специфичните отношения в древноюдейския народ. Ето защо този народ държи толкова строго на това, щото кръвните връзки да не се прекъсват, така че всеки да носи в себе си онези качества, които се предават чрез кръвта още от времето на Авраам, Исаак и Яков. Азът е свързан с кръвта и чрез кръвта на древноюдейския народ той трябваше да укрепи своята сила, а това можеше да стане само чрез наследяването.
Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки сцената, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от Бога, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза.
В лицето на древноеврейския народ човечеството трябваше да получи от Бога именно този физически инструмент: Ето какво означава фактът, че Авраам иска да принесе в жертва своя син Исаак. Обаче ако това се беше случило, Авраам щеше да пожертва онази организация, която беше предназначена да обезпечи човечеството с физическия инструмент, необходим за утвърждаването на интелекта, а чрез него и на Аза. Той получава Исаак обратно, а с него, като подарък от Бога, и цялата организация, за която става дума. Точно този е грандиозният момент в обратния дар на Бога неприемането на Исаак. (1. Мойсей 22, 2-19.) И така, в Преображението ние имаме, от една страна, духовното течение, представено от Мойсей, тоест всичко онова, което чрез инструмента на юдейския народ трябваше да се влее в Мистерията на Голгота.
към текста >>
В лицето на древноеврейския народ човечеството трябваше да получи от
Бога
именно този физически инструмент: Ето какво означава фактът, че Авраам иска да принесе в жертва своя син Исаак.
Другите народи се задоволиха, тъй да се каже, в тяхната земна организация да просветне само онова, което можеше да дойде чрез посвещението, следователно от вън. А това, което можеше да израсне от кръвните връзки благодарение на самата човешка природа, то трябваше да възникне от специфичните отношения в древноюдейския народ. Ето защо този народ държи толкова строго на това, щото кръвните връзки да не се прекъсват, така че всеки да носи в себе си онези качества, които се предават чрез кръвта още от времето на Авраам, Исаак и Яков. Азът е свързан с кръвта и чрез кръвта на древноюдейския народ той трябваше да укрепи своята сила, а това можеше да стане само чрез наследяването. Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки сцената, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от Бога, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза.
В лицето на древноеврейския народ човечеството трябваше да получи от Бога именно този физически инструмент: Ето какво означава фактът, че Авраам иска да принесе в жертва своя син Исаак.
Обаче ако това се беше случило, Авраам щеше да пожертва онази организация, която беше предназначена да обезпечи човечеството с физическия инструмент, необходим за утвърждаването на интелекта, а чрез него и на Аза. Той получава Исаак обратно, а с него, като подарък от Бога, и цялата организация, за която става дума. Точно този е грандиозният момент в обратния дар на Бога неприемането на Исаак. (1. Мойсей 22, 2-19.) И така, в Преображението ние имаме, от една страна, духовното течение, представено от Мойсей, тоест всичко онова, което чрез инструмента на юдейския народ трябваше да се влее в Мистерията на Голгота. А какво ни подсказва образът на Илия?
към текста >>
Той получава Исаак обратно, а с него, като подарък от
Бога
, и цялата организация, за която става дума.
Ето защо този народ държи толкова строго на това, щото кръвните връзки да не се прекъсват, така че всеки да носи в себе си онези качества, които се предават чрез кръвта още от времето на Авраам, Исаак и Яков. Азът е свързан с кръвта и чрез кръвта на древноюдейския народ той трябваше да укрепи своята сила, а това можеше да стане само чрез наследяването. Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки сцената, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от Бога, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза. В лицето на древноеврейския народ човечеството трябваше да получи от Бога именно този физически инструмент: Ето какво означава фактът, че Авраам иска да принесе в жертва своя син Исаак. Обаче ако това се беше случило, Авраам щеше да пожертва онази организация, която беше предназначена да обезпечи човечеството с физическия инструмент, необходим за утвърждаването на интелекта, а чрез него и на Аза.
Той получава Исаак обратно, а с него, като подарък от Бога, и цялата организация, за която става дума.
Точно този е грандиозният момент в обратния дар на Бога неприемането на Исаак. (1. Мойсей 22, 2-19.) И така, в Преображението ние имаме, от една страна, духовното течение, представено от Мойсей, тоест всичко онова, което чрез инструмента на юдейския народ трябваше да се влее в Мистерията на Голгота. А какво ни подсказва образът на Илия? Той е напълно достоверно включен в целостта на Божието откровение, живеещо в юдейския народ, която намира своя завършен вид в Мистерията на Голгота. В 4.
към текста >>
Точно този е грандиозният момент в обратния дар на
Бога
неприемането на Исаак. (1.
Азът е свързан с кръвта и чрез кръвта на древноюдейския народ той трябваше да укрепи своята сила, а това можеше да стане само чрез наследяването. Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки сцената, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от Бога, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза. В лицето на древноеврейския народ човечеството трябваше да получи от Бога именно този физически инструмент: Ето какво означава фактът, че Авраам иска да принесе в жертва своя син Исаак. Обаче ако това се беше случило, Авраам щеше да пожертва онази организация, която беше предназначена да обезпечи човечеството с физическия инструмент, необходим за утвърждаването на интелекта, а чрез него и на Аза. Той получава Исаак обратно, а с него, като подарък от Бога, и цялата организация, за която става дума.
Точно този е грандиозният момент в обратния дар на Бога неприемането на Исаак. (1.
Мойсей 22, 2-19.) И така, в Преображението ние имаме, от една страна, духовното течение, представено от Мойсей, тоест всичко онова, което чрез инструмента на юдейския народ трябваше да се влее в Мистерията на Голгота. А какво ни подсказва образът на Илия? Той е напълно достоверно включен в целостта на Божието откровение, живеещо в юдейския народ, която намира своя завършен вид в Мистерията на Голгота. В 4. Книга на Мойсей, глава 25 се разказва как Израел е бил съблазнен да се отдаде на идолопоклонство, но един човек се намесил и го спасил от тази опасност.
към текста >>
Книга на Мойсей се разказва, че има силата да се изправи пред древноюдейския народ, който е застрашен от идолопоклонството на съседните народи, и се застъпи за
Бога
, който се откри на Мойсей; една силна душа.
В 4. Книга на Мойсей, глава 25 се разказва как Израел е бил съблазнен да се отдаде на идолопоклонство, но един човек се намесил и го спасил от тази опасност. Неговата решителност спасява израилтяните, юдейския народ, от това да попаднат под пълната власт на идолопоклонството. Кой е този човек? Той е този, за когото в 4.
Книга на Мойсей се разказва, че има силата да се изправи пред древноюдейския народ, който е застрашен от идолопоклонството на съседните народи, и се застъпи за Бога, който се откри на Мойсей; една силна душа.
Обикновено това застъпване за Бога на немски език се превежда като „да покажеш ревност“, но не ревност в лошия смисъл на думата, а в смисъл „силно да се застъпиш за нещо“. В 4. Книга на Мойсей 25, 10-12 четем: „И Господ говори с Мойсей и каза: Пинеас, син на Елеазар, син на Аарон, свещеника, отвърна яростта ми от чедата на Израел, понеже показа пред тях ревност за мене, и аз не изтребих чедата на Израел в ревността си. Затова кажи: Ето, аз му давам моя завет на мира.“
към текста >>
Обикновено това застъпване за
Бога
на немски език се превежда като „да покажеш ревност“, но не ревност в лошия смисъл на думата, а в смисъл „силно да се застъпиш за нещо“.
Книга на Мойсей, глава 25 се разказва как Израел е бил съблазнен да се отдаде на идолопоклонство, но един човек се намесил и го спасил от тази опасност. Неговата решителност спасява израилтяните, юдейския народ, от това да попаднат под пълната власт на идолопоклонството. Кой е този човек? Той е този, за когото в 4. Книга на Мойсей се разказва, че има силата да се изправи пред древноюдейския народ, който е застрашен от идолопоклонството на съседните народи, и се застъпи за Бога, който се откри на Мойсей; една силна душа.
Обикновено това застъпване за Бога на немски език се превежда като „да покажеш ревност“, но не ревност в лошия смисъл на думата, а в смисъл „силно да се застъпиш за нещо“.
В 4. Книга на Мойсей 25, 10-12 четем: „И Господ говори с Мойсей и каза: Пинеас, син на Елеазар, син на Аарон, свещеника, отвърна яростта ми от чедата на Израел, понеже показа пред тях ревност за мене, и аз не изтребих чедата на Израел в ревността си. Затова кажи: Ето, аз му давам моя завет на мира.“ Така говори Яхве на Мойсей.
към текста >>
Ето как в Преображението, което става на планината, ние виждаме
сливане
то на различни духовни течения.
И това тайно учение, както и по-новото окултно изследване потвърждават: В тялото на Пинеас живееше същата душа, която по-късно срещаме в тялото на Илия. Така ние имаме една напредваща линия, чиито отделни точки вече отбелязахме. В Аароновия внук живее душата, която ни интересува, и тя действува там, в Пинеас. После ние отново я срещаме в Илия-Набот, а още по-късно в Йоан Кръстител; след което можем да проследим по-нататъшния й път в еволюцията на човечеството. И така, сега чрез имагинативното виждане ние стигаме, от една страна, до тази душа, а от друга страна до душата на самия Мойсей.
Ето как в Преображението, което става на планината, ние виждаме сливането на различни духовни течения.
Тук е събрана цялата духовност на Земното развитие и най-вече това, което чрез еврейската кръв намира своята есенция в левитството. Защото пред нас стои душата на Пинеас, син на Елеазар, син на Аарон, пред нас стои Мойсей, както и Онзи, който извърши Голготската Мистерия. Имагинативното познание на тримата ученици Петър, Яков и Йоан, поели по пътя на посвещението, трябваше да им открие как силите, как духовните течения се сливат в едно цяло. И когато вчера се опитах да опиша като един вид призив това, което се носи от Гърция към Палестина и отговора на този призив, имах предвид нещо много повече от едно образно представяне на фактите. Големият световноисторически разговор трябваше да бъде подготвен.
към текста >>
29.
4. ЧЕТВЪРТА СКАЗКА. Виена, 3 ноември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
След това отново изминаваме описаните Сфери при понижено съзнание: нашето съзнание се затъпява все повече и повече, ние се сливаме бавно, или бързо, според нашата Карма и през време на това
сливане
отново обрат но от сфера към сфера.
Духовният човек преминава в по-далечните сфери, в които се е намирал преди това. И ако бихме искали да охарактеризираме това по-късно състояние, трябва да кажем: От там, където човекът е излязъл вън от сферата на Сатурн, започва един духовен сън, както състезанието пред това е било една духовна будност. От сега нататък съзнанието се понижава, затъмнява се, настъпва едно замайване и това замайване позволява именно на човека да премине през други изживявания, различни от тези през които е минал по-рано. Също както тук на Земята през време на съня премахваме умората и приемаме нови сили, така тогава чрез понижение на съзнанието настъпва едно вливане на духовни сили от Космоса, когато сме станали една далече разширена пространствено сфера. Първо ние сме предчувствували музиката на сферите, след това сме я слушали като миров оркестър, а след това като песен, след това сме я слушали като мирово Слово, след това заспиваме и тя ни прониква като мирово Слово.
След това отново изминаваме описаните Сфери при понижено съзнание: нашето съзнание се затъпява все повече и повече, ние се сливаме бавно, или бързо, според нашата Карма и през време на това сливане отново обрат но от сфера към сфера.
Когато идваме обратно от Космоса ние сме възприемчиви за сферата на Луната, ние минаваме така да се каже, незасегнати и безпрепятствено през нея, след това се свиваме и свиваме, за да можем да се съединим с малкия човешки зародиш, който след това минава през едно развитие преди раждането. И във всяка физиология и ембриология не ще се съдържа нищо вярно, ако това не се получи от едно окултно изследване, ако не се получи от тези факти: защото човешкия зародиш е едно копие на великия космос. Той носи в себе си и целия Космос. Това, което става материално между зачатието и раждането и се образува като човек, но също и това, през което човек е минал в мировия сън, той го носи в себе си като една сила в състоянието на зародиша. Тук ние засягаме една чудесна тайна, която всъщност в нашето време се загатва и представяли хора на изкуството, но тя ще бъде разбрана още по-добре да речем въпросът на Тристан като онова което живее в този въпрос, настроението на Тристан, когато някога в любовта на Тристан към Изоиза ще почувствуваме вливането на цялото космическо естество, с което се запознаваме в неговата истинска форма, именно чрез цялостното проследяване на цялото развитие на човека от смъртта до едно ново раждане.
към текста >>
Данте казва в своята "Божествена комедия", че в определена част на духовния свят ние виждаме
Бога
като човек.
Така е когато човекът се издига в духовния свят: към него идва светлината на Духовните Същества. Обаче съществува един момент, когато човекът е даже съвсем ясно ви дим и когато е осветен от светлината на йерархиите, така че той отразява обратно целия външен свят и тогава целият Космос се явява като отразен обратно на човека. Можете следователно да си представите: Първо вие живеете по-нататък като един облак, който не е достатъчно осветлен, след това отразявате обрат но светлината на Космоса и след това се разкривате /разтваряте/. Съществува един такъв момент, когато човекът отразява космическата светлина. До там може да се издигне той.
Данте казва в своята "Божествена комедия", че в определена част на духовния свят ние виждаме Бога като човек.
Тази част на "Божествената комедия" трябва да се разбира като нещо поетическо красиво, както правят това естетиците, но тя не може да бъде разбрана в нейното вътрешно съдържание. Това е отново един такъв случай, където виждаме духовния свят отразен в творенията на художника: така е също при творбите на великите музиканти от последно време: Бетховен, Вагнер, Брукнер. Тук нещата изглеждат някому така, както ми се случи на мене преди няколко дена, когато аз се бранех против едно познание, защото то беше твърде фрапиращо. Във Флоренция съществува капелата на Медичите, където Микеланджело е създал двата паметника на Медичите и четири аналогични фигури, "Ден, Нощ, Утринен и Вечерен здрач". Хората говорят лесно за някаква студена алегория, обаче когато гледаме четирите фигури, те се явяват съвършено различно от някаква студена алегория.
към текста >>
30.
3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 29. Декември 1912
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
Ние вече подчертахме: това мисловно съдържание е едно
сливане
на три отделни духовни направления и то претопява, така да се каже, тези три духовни направления в едно органическо цяло, което е не механичен конгломерат, а нещо живо, нещо жизнеспособно.
Както вчера споменах, Бхагавад Гита, величествената поема на индийците, е била определена от една известна личност като най-значителната философска поема на човечеството. И наистина, всеки, който се задълбочи във величествената Бхагавад Гита, ще потвърди, че това изказване е напълно уместно. В хода на лекциите ние отново ще имаме възможност да изтъкнем високите художествени качества на Бхагавад Гита, но преди всичко нека да осмислим значението на тази поема като най-напред хвърлим поглед върху това, което е заложено в нейните основи, върху могъщите идеи, върху могъщото познание на света, от което тя е възникнала, и за чиято прослава е била всъщност създадена. Този поглед в познавателните основи на Бхагавад Гита е особено важен, защото е напълно сигурно, че същественото в тази поема, в тази песен, а именно всичко онова, което се отнася до мисловното съдържание, ни предлага една степен на познание, която е възникнала още преди раждането на будизма; така че бихме могли да кажем: духовният хоризонт, който заобикаля великия Буда и от който той израства, ние вече имаме пред нашия поглед чрез самото съдържание на Бхагавад Гита. Следователно, когато се оставим под въздействието на Бхагавад Гита, ние насочваме поглед към духовната същност на древноиндийската култура от времето преди възникването на будизма.
Ние вече подчертахме: това мисловно съдържание е едно сливане на три отделни духовни направления и то претопява, така да се каже, тези три духовни направления в едно органическо цяло, което е не механичен конгломерат, а нещо живо, нещо жизнеспособно.
Това, което ни се явява тук като едно цяло, като една духовна еманация на древното индийско мислене и познание, е всъщност едно величествено светоусещане, едно неизмеримо богатство от духовни познания, толкова необхватно, че съвременният човек, който е незапознат с Духовната наука, би се отнесъл с голямо съмнение към познавателната стойност на Бхагавад Гита, понеже той не би разполагал с никаква възможност да си изгради каквато и да е представа за дълбочината на Бхагавад Гита. Защото с обикновените, съвременни средства далеч не може да се проникне в онези дълбочини на знанието, които съществуват там; хората най-много биха могли да сметнат това, за което се говори там, за един красив сън, който човечеството някога е сънувало. От гледна точка на модерното светоусещане хората може би се удивляват на този чуден сън, но те едва ли биха му приписали някаква особена познавателна стойност. Ако обаче човек вече е приел в себе си Духовната наука, той би застанал с удивление пред дълбочините на Бхагавад Гита и би трябвало да си признае: Да, в древни времена човешкият дух е прониквал до такива познания, до които ние сме в състояние да се доближим единствено с помощта на продължително и трудно духовно обучение. Несъмнено всичко това пробужда едно чувство на удивление пред тези прадревни разбирания, които са съществували още в онези най-стари времена.
към текста >>
Това, което ни се явява тук като едно цяло, като една духовна еманация на древното индийско мислене и познание, е всъщност едно величествено светоусещане, едно неизмеримо
бога
тство от духовни познания, толкова необхватно, че съвременният човек, който е незапознат с Духовната наука, би се отнесъл с голямо съмнение към познавателната стойност на Бхагавад Гита, понеже той не би разполагал с никаква възможност да си изгради каквато и да е представа за дълбочината на Бхагавад Гита.
И наистина, всеки, който се задълбочи във величествената Бхагавад Гита, ще потвърди, че това изказване е напълно уместно. В хода на лекциите ние отново ще имаме възможност да изтъкнем високите художествени качества на Бхагавад Гита, но преди всичко нека да осмислим значението на тази поема като най-напред хвърлим поглед върху това, което е заложено в нейните основи, върху могъщите идеи, върху могъщото познание на света, от което тя е възникнала, и за чиято прослава е била всъщност създадена. Този поглед в познавателните основи на Бхагавад Гита е особено важен, защото е напълно сигурно, че същественото в тази поема, в тази песен, а именно всичко онова, което се отнася до мисловното съдържание, ни предлага една степен на познание, която е възникнала още преди раждането на будизма; така че бихме могли да кажем: духовният хоризонт, който заобикаля великия Буда и от който той израства, ние вече имаме пред нашия поглед чрез самото съдържание на Бхагавад Гита. Следователно, когато се оставим под въздействието на Бхагавад Гита, ние насочваме поглед към духовната същност на древноиндийската култура от времето преди възникването на будизма. Ние вече подчертахме: това мисловно съдържание е едно сливане на три отделни духовни направления и то претопява, така да се каже, тези три духовни направления в едно органическо цяло, което е не механичен конгломерат, а нещо живо, нещо жизнеспособно.
Това, което ни се явява тук като едно цяло, като една духовна еманация на древното индийско мислене и познание, е всъщност едно величествено светоусещане, едно неизмеримо богатство от духовни познания, толкова необхватно, че съвременният човек, който е незапознат с Духовната наука, би се отнесъл с голямо съмнение към познавателната стойност на Бхагавад Гита, понеже той не би разполагал с никаква възможност да си изгради каквато и да е представа за дълбочината на Бхагавад Гита.
Защото с обикновените, съвременни средства далеч не може да се проникне в онези дълбочини на знанието, които съществуват там; хората най-много биха могли да сметнат това, за което се говори там, за един красив сън, който човечеството някога е сънувало. От гледна точка на модерното светоусещане хората може би се удивляват на този чуден сън, но те едва ли биха му приписали някаква особена познавателна стойност. Ако обаче човек вече е приел в себе си Духовната наука, той би застанал с удивление пред дълбочините на Бхагавад Гита и би трябвало да си признае: Да, в древни времена човешкият дух е прониквал до такива познания, до които ние сме в състояние да се доближим единствено с помощта на продължително и трудно духовно обучение. Несъмнено всичко това пробужда едно чувство на удивление пред тези прадревни разбирания, които са съществували още в онези най-стари времена. Ние наистина можем да им се удивляваме, защото сега отново ги извличаме от самото съдържание на света и ги виждаме напълно потвърдени в тяхната вечна истинност.
към текста >>
Ние няма да се занимаваме кой знае колко с това, какви изрази бяха използвани в началото на теософското движение, обаче за да навлезем в основите на познанието, съдържащо се в Бхагавад Гита днес искаме да насочим поглед по-скоро към това, което представлява древноиндийското
бога
тство на мъдростта.
Днес ние също стигаме до правилните възгледи на древните, само че от съвсем друга гледна точка; и все пак трябва да разберем по какъв начин древните постигаха онези фини различия относно човешкото същество, и по какъв начин бяха измислени фините, остроумни и строго очертани понятия с една извънредно прецизна възможност за прилагане както в духовната, така и в сетивната действителност. И така, само ако в известен смисъл променим обичайните изрази, с които си служим в рамките на нашето съвременно светоусещане, ние ще сме в състояние да разберем и характера на древните епохи. В областта на теософските стремежи ние се опитахме да представим нещата според данните на съвременното ясновиждащо познание, така че новата форма на древната Духовна наука представлява това, което днес духовният човек може да постигне със своята лична активност, със своите лични познавателни средства. Първоначално теософските възгледи далеч не бяха изградени с помощта на средства, непосредствено извлечени от Духовната наука, а с помощта на термини и понятия, присъщи за древната източна традиция още от времето на Бхагавад Гита; тъкмо на това се държи и обстоятелството, че по-старите форми на теософското движение, към което ние прибавихме съвременното окултно изследване, работеха с традиционните понятия от миналото, а именно с понятията на философията Санкхия. Обаче постепенно тази философия Санкхия беше преобразена в самия Изток, най-вече поради различно устроеното източно мислене, така че в началото на теософското движение, когато се говореше предимно за човешкото същество, нещата бяха представени главно с изразите, употребявани от великия реформатор на ведическото и на цялото тогавашно индийско познание от осмия век на християнското летоброене: Шанкарахария.
Ние няма да се занимаваме кой знае колко с това, какви изрази бяха използвани в началото на теософското движение, обаче за да навлезем в основите на познанието, съдържащо се в Бхагавад Гита днес искаме да насочим поглед по-скоро към това, което представлява древноиндийското богатство на мъдростта.
И тук отново срещаме това, което беше постигнато, така да се каже, чрез тази древна наука, това което беше постигнато именно чрез философията Санкхия. Ние ще стигнем до възможно най-добра представа за това, как философията Санкхия е разглеждала човешката природа, ако най-напред размислим върху факта, че в основата на цялото човешко същество стои един духовен кълн, един духовен зародиш, с който винаги сме се съобразявали. В човешката душа действително се намират скрити, спящи сили, които в хода на общочовешкото развитие занапред ще се проявяват все повече и повече. Най-висшето, до което можем засега да насочим нашия поглед и до което човешката душа ще стигне едва след продължително развитие, е това, което наричаме Човека-Дух*17. Когато някога човекът ще се издигне до степента на Човека-Дух, той все още ще може да различава онова, което живее в него като душа, от това, което представлява самият Човек-Дух, както днес във всекидневния живот ние трябва да различаваме това, което представлява нашият най-вътрешен душевен зародиш от неговите обвивки, а именно: Астралното тяло, етерното или жизнено тяло и физическото тяло.
към текста >>
Ако обаче бихме искали да о
бога
тим съвременната наука не с друго, а именно с окултните принципи, тогава би трябвало именно днес!
Следователно, в учението на Аристотел за цветовете ние намираме един отзвук от старата философия Санкхия. И ние усещаме едно съвсем ново проявление на тези три състояния: Сатва, Раджас, Тамас, тъкмо в онази външна област от света на цветовете, тъкмо в онази сурова борба, която Гьоте боди през целия си живот. Защото след като, бих казал, старата Аристотелова подялба на цветовете в едно състояние Сатва, в едно състояние Раджас и в едно състояние Тамас беше, така да се каже, напълно засипана от пластовете на историята, сега всичко това отново се появява при Гьоте. Макар и съвременните физици все още да се подиграват с Гьотевото учение за цветовете, трябва да кажем, че то действително е инспирирано от дребната духовна мъдрост. Съвременната физика е напълно права, когато от своя гледна точка тя отрича Гьоте; обаче така тя само показва, че в тази област е просто напълно изоставена от добрите Богове; да, всичко това се отнася за съвременната физика, и ето защо тя продължава да се подиграва с Гьотевото учение за цветовете.
Ако обаче бихме искали да обогатим съвременната наука не с друго, а именно с окултните принципи, тогава би трябвало именно днес!
да се застъпим за Гьотевото учение за цветовете. Защото в средищния център на нашата наука, на нашата култура, отново изпъква същият духовен принцип, който някога е властвувал във философията Санкхия. И сега Вие разбирате, скъпи мои приятели, защо преди много години аз си поставих задачата да реабилитирам Гьотевото учение за цветовете, да го утвърдя като една физическа наука, опираща се обаче на строго окултни принципи. Нека да сме наясно: Гьоте разглежда физическите явления на цветовете по такъв начин, че фактически ги представя според трите състояния Сатва, Раджас и Тамас. Ето как, сякаш от тъмните дълбини на Духа, отново се появява това, което някога е било постигано от човечеството макар и със съвсем други средства.
към текста >>
31.
4. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 30. Декември 1912
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
Ние откриваме тази тъжна картина при всички хора със студен ум, при всички абстрактни философи, при онези незадоволени, нещастни души, лишени от всякакъв интерес към своето познание, при онези многобройни случаи, когато някой застава пред нас, потънал в своята абстрактна философия и макар да ни убеждава в съществуването на
Бога
, на космологията, на човешката душа, ние все пак усещаме съвсем ясно: Всичко това се намира само в неговата глава; тук няма място за сърцето!
Една такава душа наистина се чувствува опустошена и несигурна в себе си. Какво бих получил, ако завладея целия свят, а не зная нито за моята душа? В този случай, аз не бих усещал нищо, не бих могъл да изживея нищо в душата си; там би останала само една огромна празнота! Ето как би могла да се изрази с думи една такава душа. Да, човекът може да бъде буквално преситен с цялото знание на света и да бъде в същото време празен: това наистина може да се превърне в една горчива съдба; това би могло да изглежда като едно пълно объркване всред явленията на света, като една тежка загуба на всичко онова, което има някаква стойност за душата.
Ние откриваме тази тъжна картина при всички хора със студен ум, при всички абстрактни философи, при онези незадоволени, нещастни души, лишени от всякакъв интерес към своето познание, при онези многобройни случаи, когато някой застава пред нас, потънал в своята абстрактна философия и макар да ни убеждава в съществуването на Бога, на космологията, на човешката душа, ние все пак усещаме съвсем ясно: Всичко това се намира само в неговата глава; тук няма място за сърцето!
И какъв студ ни облъхва, когато срещаме такъв човек! Ето как философията Санкхия може да се превърне по този начин в съдба, в една тежка съдба, която кара човека да усеща себе си като едно пропаднало, изгубено същество, едно същество, което няма нищо общо нито със себе си, нито със света и от чиято индивидуалност светът вече не може да получи абсолютно нищо. Нека отново да се обърнем към една душа, която едностранчиво се стреми към своето развитие чрез Йога, която е, така да се каже, пропаднала за света, която избягва света и не иска да знае нищо за него. Тя казва: Каква полза имам аз, ако узная как е възникнал светът; аз искам да извлека цялото познание от самия себе си, искам да напредна единствено чрез развитието на моите собствени сили. Може би тази душа усеща някаква топлина вътре в себе си; тя често застава пред нас по такъв начин, сякаш ни се явява като нещо за творено в себе си, като задоволена в себе си.
към текста >>
Следователно, външно погледнато, наистина съществуват големи различия и ние бихме могли да кажем: Да, истински предразсъдък би било, ако не искаме да признаем, че в лицето на великата поема, чрез която някога индийският народ изживя
сливане
то на съдбовно силни светогледи, че в лицето на Бхагавад Гита древните индийци получиха нещо възвишено и чисто, нещо безлично, спокойно, лишено от всякакви страсти и от всякакви афекти, докато това, което имаме като източник, като първичен източник на християнството Посланията на апостол Павел носи един изцяло и строго личен характер, често пъти бушуващ от страсти и лишен от всякакво спокойствие.
В нито едно изречение ние не можем да забравим, че тук говори един човек, който е или прекомерно възбуден, или се изказва под влиянието на един оправдан гняв спрямо други хора, които са сторили това или онова; или пък говори върху най-висшите понятия на християнството така, че ние чувствуваме: Този човек е ангажиран лично и е непоколебимо убеден, че е един истински пропагандатор на тези идеи. При четенето на Бхагавад Гита ние съвсем не долавяме, че там блика едно такова настроение от строго лично естество, каквото срещаме навсякъде при апостол Павел, например когато той се обръща към тази или онази църква: „Как се застъпихме ние самите за Христа Исуса! Спомнете си, че не бяхме бреме за никого, като работихме ден и нощ, за да не бъдем бреме за никого." Колко строго лично е всичко това! Един полъх на строго личното присъствие минава през всички Послания на апостол Павел. Напротив, във величествената Бхагавад Гита, ние попадаме в една чудно спокойна и чиста сфера, в една етерна сфера, която навсякъде граничи със свръхчовешкото, а понякога се простира и там, в света на свръхчовешкото.
Следователно, външно погледнато, наистина съществуват големи различия и ние бихме могли да кажем: Да, истински предразсъдък би било, ако не искаме да признаем, че в лицето на великата поема, чрез която някога индийският народ изживя сливането на съдбовно силни светогледи, че в лицето на Бхагавад Гита древните индийци получиха нещо възвишено и чисто, нещо безлично, спокойно, лишено от всякакви страсти и от всякакви афекти, докато това, което имаме като източник, като първичен източник на християнството Посланията на апостол Павел носи един изцяло и строго личен характер, често пъти бушуващ от страсти и лишен от всякакво спокойствие.
Ние стигаме до познанието не чрез това, че се затваряме пред истината и отричаме подобни факти, а като ги разбираме и обобщаваме по правилен начин. Нека да не забравяме тази пълна противоположност между Бхагавад Гита и Посланията на апостол Павел нито за миг. Още вчера обърнах вниманието Ви върху това, че в лицето на Бхагавад Гита имаме сбор от онези мъдри наставления, които Кришна дава на Арджуна. Но кой всъщност е Кришна? Този въпрос трябва да ни интересува изключително много.
към текста >>
Ето какво долавяме ние във философията Санкхия: разумното вникваме в света на непреходното, спокойното приемане на факта, че победената душа и душата победителка са напълно еднакви пред
Бога
, когато те минават през Портата на смъртта.
Ето как трябва да си представяме отношението на Кришна към неговия ученик Арджуна; наред с това обаче ние долавяме и основния тон, който звучи в Бхагавад Гита, звучи там по такъв начин, сякаш докосва всяка душа, и то толкова човешки, толкова интимно човешки, като че ли всяка човешка душа би трябвало да се упреква, ако не усеща копнежа да се потопи във великото учение на Кришна. От друга страна всичко застава пред нас толкова спокойно, лишено от страсти и афекти, толкова възвишено и мъдро, понеже сега тук намира външен израз самата божествена мъдрост, която е стаена у всеки човек, макар и да се въплъщава като божествено-човешко същество само веднъж в еволюцията на човечеството. Колко величествени са тези дребни учения! Те наистина са толкова величествени, че с пълно право учението на Кришна носи чудесното име Бхагавад Гита. Сега пред нас застава онова величествено учение, за което стана дума и във вчерашната лекция: Всичко, което настъпва по един или друг начин в света, независимо дали външно то изглежда като раждане или смърт, Като победа или поражение, носи в себе си нещо не преходно и вечно; и че онзи, който се стреми към точен поглед в мировите процеси, трябва да се издигне от света на преходното в света на непреходното.
Ето какво долавяме ние във философията Санкхия: разумното вникваме в света на непреходното, спокойното приемане на факта, че победената душа и душата победителка са напълно еднакви пред Бога, когато те минават през Портата на смъртта.
Но по-нататък Кришна казва на своя ученик Арджуна, че душата може да поеме и по един друг път на съзерцание, а именно по пътя Йога. Когато душата поеме по пътя на съзерцанието, това представлява другата страна на душевното развитие. Едната страна е тази, когато човек преминава от едно явление към друго явление, като си служи със своите мисловни способности, независимо дали те са облъхнати от ясновидството или не; другата страна е тази, когато човек отклонява цялото си внимание от външния свят, когато затваря пролуките на сетивата и не позволява на разума да изказва своите доводи и съждения; да, в този случай човек изключва каквато и да е възможност да си спомня за отделни подробности от ежедневието, навлизайки в своята вътрешна същност, за да обхване с помощта на съответни упражнения това, което е скрито в неговата собствена душа; в този случай душата се насочва към най-висшите области, които човек може да си представи, и се издига към тези области не с друго, а със силата на съзерцанието. Там, където това е възможно, човекът се издига с помощта на Йога все по-високо и по-високо, доближава се до по-висшите степени, като при това си служи най-вече с органите на своето тяло; до онези по-висши степени, където човекът пребивава, когато е вече напълно свободен и независим от своите телесни органи, кога то се намира така да се каже извън своето тяло и живее не в условията на физическия свят, а в условията на свръхсетивната човешка организация. Така човекът се издига нагоре до една съвършено друга форма на живот.
към текста >>
Жизнените проявления стават духовни; човекът все повече и повече се доближава до собственото си божествено битие и го разширява до пределите на космическото битие, разширява себе си до пределите на
Бога
, постепенно изгубва индивидуалните граници на собствената си личност и чрез Йога се разтваря в Космоса.
Но по-нататък Кришна казва на своя ученик Арджуна, че душата може да поеме и по един друг път на съзерцание, а именно по пътя Йога. Когато душата поеме по пътя на съзерцанието, това представлява другата страна на душевното развитие. Едната страна е тази, когато човек преминава от едно явление към друго явление, като си служи със своите мисловни способности, независимо дали те са облъхнати от ясновидството или не; другата страна е тази, когато човек отклонява цялото си внимание от външния свят, когато затваря пролуките на сетивата и не позволява на разума да изказва своите доводи и съждения; да, в този случай човек изключва каквато и да е възможност да си спомня за отделни подробности от ежедневието, навлизайки в своята вътрешна същност, за да обхване с помощта на съответни упражнения това, което е скрито в неговата собствена душа; в този случай душата се насочва към най-висшите области, които човек може да си представи, и се издига към тези области не с друго, а със силата на съзерцанието. Там, където това е възможно, човекът се издига с помощта на Йога все по-високо и по-високо, доближава се до по-висшите степени, като при това си служи най-вече с органите на своето тяло; до онези по-висши степени, където човекът пребивава, когато е вече напълно свободен и независим от своите телесни органи, кога то се намира така да се каже извън своето тяло и живее не в условията на физическия свят, а в условията на свръхсетивната човешка организация. Така човекът се издига нагоре до една съвършено друга форма на живот.
Жизнените проявления стават духовни; човекът все повече и повече се доближава до собственото си божествено битие и го разширява до пределите на космическото битие, разширява себе си до пределите на Бога, постепенно изгубва индивидуалните граници на собствената си личност и чрез Йога се разтваря в Космоса.
После ние научаваме и средствата, с чиято помощ ученикът на великия Кришна може да се издигне по единия или другия път до духовните висини. Сега тук първоначално се прави разлика спрямо онова, към което хората се стремят в обикновения живот. Бхагавад Гита ни обяснява това с помощта на следната ситуация. Арджуна трябва да воюва срещу своите кръвни родственици. Това е неговата външна съдба, неговата външна активност, неговата Карма, сборът от действия, които трябва да извърши, намирайки се в съответния стадий на своя живот.
към текста >>
32.
6. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. 24 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
С чувство то, че мислите имат собствени сили, чрез които те сами си мислят, се получава определено
сливане
на чувството и волята.
Всичко по-предишно ще има привкуса на нещо направено егоистично; всичко, което е добито чрез узряването, ще има привкуса, че то изгаря онова, което сами сме направили, че изяжда онова, което сами сме направили. И така ние превръщаме нашата вътрешност в едно забележително изживяване: ние все повече и повече добиваме съзнанието за това, че нашето собствено мислене, нашето собствено създаване на мислите, трябва да бъде потисната, защото то е нещо малоценно, и че самоотдаването на мислите, които текат срещу нас от космоса, има всъщност пълното значение, че то е ценното. Собствения живот изгубва така да се каже една от неговите части това е извънредно важно -, той изгубва онази част, която ние наричаме предимно нашето собствено мислене, и остава само нашето собствено чувство, нашето собствено усещане и нашата собствена воля. Но и тези последните изпитват една промяна едновременно с мисленето. Ние вече не създаваме мислите, а те сами си мислят вътре в душата.
С чувство то, че мислите имат собствени сили, чрез които те сами си мислят, се получава определено сливане на чувството и волята.
Бихме могли да кажем: чувството става все повече и повече активно, а волята стават все повече и повече чувственосъобразна. Чувството и волята стават по средни едно с друго, отколкото са били по-рано на физическото поле. Тогава вече не можем да вземем един волеви им пулс, без да развием с него едно чувство. Някои от нещата, които вършим, произвеждат в нас едно горчиво чувство, други произвеждат едно възвишено чувство. Същевременно с проявяването на нашата воля ние чувствуваме в себе си една чувствена присъда, върху нашите собствени волеви импулси.
към текста >>
Човек постепенно чувствува следователно, как неговото етерно тяло така да се каже се събужда чрез това, че той чувствува собственото мислене като нещо по-малоценно, и той чувствува, как в него проникват, вливат се мислите, които идват от Космоса, от проникнатия от
Бога
Космос Той все повече чувствува, как волята и чувството се издигат от самия него; той започва да чувствува егоистичност всъщност още само във волята и чувството, докато даровете на мъдростта чувствува като нещо, което го свързва с целия свят.
И колкото и гротескно да звучи това, все пак то е вярно: онзи, който минава през едно езотерично развитие той си казва от определена точка, макар и да не довежда това съзнание до гордост и суетност, такъв човек си казва: онова, което съществува като духовно творение на земята, трябва да бъде вкусено от мене; то съществува за това, за да бъде вкусено от мене. Така подобава. И човек развива постепенно един стремеж към такава духовна наслада. В това отношение езотеризмът не ще създаде никакво нещастие в света; защото можем да бъдем сигурни, че когато се явява такъв стремеж към наслада по отношение на духовните творения на човечеството, това не ще бъде нещо вредно. Като последствие на това се явява обаче и нещо друго.
Човек постепенно чувствува следователно, как неговото етерно тяло така да се каже се събужда чрез това, че той чувствува собственото мислене като нещо по-малоценно, и той чувствува, как в него проникват, вливат се мислите, които идват от Космоса, от проникнатия от Бога Космос Той все повече чувствува, как волята и чувството се издигат от самия него; той започва да чувствува егоистичност всъщност още само във волята и чувството, докато даровете на мъдростта чувствува като нещо, което го свързва с целия свят.
Той се чувствува проникнат от потока на тези дарове на Мъдростта. И тогава това изживяване е свързано с едно друго: човек започва да изживява това вътрешно действие на чувството и волята като втъкано със симпатия и антипатия. В замяна на това чувството става все по-тънко и по-тънко: когато вършим това или онова, това е един позор, понеже имаш известно количество мъдрост в тебе. А за друго нещо човек може да чувствува: това, което вършиш е достойно, понеже чувствуваш в тебе това количество мъдрост. Установява се едно проявяващо се в чувството изживяване на самоконтрола като нещо напълно естествено.
към текста >>
33.
2.Кристияния (Осло), Втора лекция, 2 Октомври 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Първоначално ясновиждащият поглед попада на един образ, който представлява една действителност, загатната също и в другите Евангелия, макар и в случая рязко да се отличава от онова образно
бога
тство, на което се натъква ретроспективният поглед на ясновидеца.
Въпреки това, с оглед на съвременните условия, да се говори за тези неща е една необходимост; и ние го правим с пълното съзнание, че ще дойдат времена, различни от нашето време, когато хората ще проявят много по-голямо разбиране към Петото Евангелие, отколкото могат да си позволят днес. Защото, за да вникне в тези подробности, които ще изнеса относно Петото Евангелие, човешката душа трябва да се освободи от много неща, които я изпълват, с оглед на една друга необходимост, произтичаща от съвременната култура. Първоначално пред ясновиждащия поглед застава нещо, което ако ми позволите този израз изглежда като един вид оскърбление за естествено-научното мислене. Въпреки това, принуден съм, доколкото е възможно, да облека в думи всичко онова, до което се докосва погледът на ясновидеца. От друга страна, не мога да сторя нищо, ако всичко, което съм длъжен да изнеса през този лекционен цикъл, би достигнало и до недостатъчно подготвени човешки души, така че не бих преувеличил нещата до степен те да не издържат пред общовалидните днес научни възгледи.
Първоначално ясновиждащият поглед попада на един образ, който представлява една действителност, загатната също и в другите Евангелия, макар и в случая рязко да се отличава от онова образно богатство, на което се натъква ретроспективният поглед на ясновидеца.
Сега ясновиждащият поглед действително попада в един вид затъмнение на Земята. Сега човек усеща едно повторение на онзи многозначителен момент, когато часове наред физическото Слънце сякаш угасна и затъмнението обхвана цялата Палестина. Човек получава впечатлението, което обученият духовнонаучен поглед и днес отново може да провери, когато на Земята настъпва поредното Слънчево затъмнение. Тогава, в условията на едно силно или слабо изразено Слънчево затъмнение, целият заобикалящ свят се представя на душевния поглед по съвършено различен начин. Тук бих желал да се абстрахирам от онези възгледи за Слънчевото затъмнение, които са породени от съвременната техника.
към текста >>
Ето откъде идва удивлението: От това непрекъснато
сливане
между образа на апостолските изживявания с Христос след Мистерията на Голгота, и образа от преди Мистерията на Голгота, който те имаха по един нормален и напълно съзнателен начин в своите физически тела.
Те изживяха това като два образа, които се покриват напълно: Един образ от изживяванията след Мистерията на Голгота, и един образ преди нея, който сякаш просветваше още от времето преди замъгляването на тяхното съзнание. И така, те разбраха, че тези две Същества си принадлежат взаимно: Възкръсналият и Онзи, с Когото те бяха заедно до сравнително неотдавна. И сега те си казваха: Преди да се пробудим от докосването на всепобеждаващата Любов, ние бяхме един вид лишени от нашето обикновено съзнание. И Христос, Възкръсналият също беше с нас. Той ни беше приютил в Своето Царство, и без да знаем това, Той ходеше с нас и ни разкриваше тайните на Своето Царство, които сега, след Мистерията на Петдесятницата, отново навлизат в нашето нормално съзнание.
Ето откъде идва удивлението: От това непрекъснато сливане между образа на апостолските изживявания с Христос след Мистерията на Голгота, и образа от преди Мистерията на Голгота, който те имаха по един нормален и напълно съзнателен начин в своите физически тела.
Днес аз представих накратко първите впечатления, които човек може да получи от така нареченото Пето Евангелие и в края на тази моя лекция бих искал да прибавя още една подробност от личен характер, която може да изглежда доста встрани от основната ни тема. Ако мога така да се изразя, аз се чувствувам окултно задължен да говоря за тези неща тъкмо сега! Обаче онова, което бих искал да кажа, е следното: Аз добре зная, че днес живеем в такова време, през което се подготвят важни събития, засягащи както планетарното бъдеще на Земята, така и цялото човечество, и че всред нашето Антропософско Общество*14 ние трябва да се усещаме като хора, в чиито души гори предчувствието: Ето, в човешките души вече се изготвят следващите степени от бъдещата еволюция на света. Ще настъпи време, когато върху всички тези неща ще може да се говори по съвсем различен начин, отколкото позволява нашата съвременна епоха. Защото всички ние сме деца на епохата.
към текста >>
34.
5.Кристияния (Осло), Пета лекция, 6 Октомври 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Сцената, която искам да разкажа, засяга един разговор между Исус от Назарет и неговата майка, следователно с онази, която чрез
сливане
то на двете семейства стана негова майка в продължение на много години*27.
Защото от основното настроение, което сте изградили у Вас в резултат на духовно-научните си занимания, Вие добре знаете че всички процеси и събития в общочовешката еволюция са взаимно свързани и това напълно се отнася за онези душевни процеси у Исус, за които стана дума вчера. Ние се научихме да разглеждаме Събитието на Голгота от най-различни гледни точки. В този лекционен цикъл ние ще се ръководим от живота на самия Христос Исус. И така, нека още веднъж да насочим поглед към душата на Исус от Назарет през онзи период от време, за който стана дума вчера а именно от дванадесетата му година до Кръщението в реката Йордан и да се запитаме: Как можа да понесе тази душа всичко това, след като в нея се разиграха онези важни събития, за които говорих вчера. Може би ще получите известна представа, известно чувство за Исусовата душа, ако разкажа една сцена, която се разигра към края на неговите 20 години.
Сцената, която искам да разкажа, засяга един разговор между Исус от Назарет и неговата майка, следователно с онази, която чрез сливането на двете семейства стана негова майка в продължение на много години*27.
През всичките тези години той се разбираше много добре с тази майка, много по-сърдечно, отколкото с останалите членове на семейството, обитаващи къщата в Назарет; или казано още по-точно, той се разбирараше добре с тях, но те не се разбираха добре с него. И по-рано той беше споделял със своята майка някои впечатления, които постепенно се затвърждаваха в душата му. Обаче в посоченото време се състоя един твърде важен разговор, чието съдържание ще ни позволи да проникнем дълбоко в душевния свят на Исус от Назарет. Благодарение на обсъжданите вчера изживявания той неусетно помъдря и лицето му изразяваше една без крайна мъдрост. Но в същото време, както става винаги, когато човешката душа започне да се изпълва с мъдрост, той беше обхванат от една вътрешна тъга.
към текста >>
Той непрекъснато си припомняше най-вече неизмеримото
бога
тство, с което го из пълни Заратустровия Аз.
Благодарение на обсъжданите вчера изживявания той неусетно помъдря и лицето му изразяваше една без крайна мъдрост. Но в същото време, както става винаги, когато човешката душа започне да се изпълва с мъдрост, той беше обхванат от една вътрешна тъга. Първоначално мъдростта го докара дотам, че поглеждайки хората около себе си, той веднага ставаше тъжен. Към това се прибави и нещо друго: през последните 20 години, в своето уединение той мислеше върху следното. Той непрекъснато си припомняше онова корен но преобразяване, онази вътрешна, душевна революция, която настъпи след преминаването на Заратустровия Аз в неговата душа.
Той непрекъснато си припомняше най-вече неизмеримото богатство, с което го из пълни Заратустровия Аз.
В края на 20-те си години той все още не знаеше, че е преродения Заратустра; знаеше само, че на дванадесетгодишна възраст с него беше настъпила една огромна промяна. А сега често имаше усещането: О, колко по-различен бях аз преди тази промяна! Когато си припомняше миналото, той си даваше сметка за безкрайната топлина, и сърдечност, които грееха в душата му. Като момче, той беше напълно откъснат от света, но имаше живото усещане за величието на природата и за всичко, което тя искаше да каже на хората. Обратно, той не беше предразположен към човешката мъдрост, към човешкото знание.
към текста >>
Това беше едно невъобразимо болезнено и разтърсващо изживяване за Исус, което го принуди да си каже: Някога евреите можеха да разбират пророците, някога еврейският народ разбираше езика на
Бога
, обаче днес никой не го разбира.
Аз имам особен интерес към него, нещо просветва у мен, когато се замисля за връзката си с Хилел; аз се досещам, че това, което зная, което живее у мен като велико откровение на Духа, не идва само от еврейството. Защото приблизително по същия начин стояли и нещата с Хилел; външно погледна то той бил вавилонец и едва по-късно преминал към евреите. Обаче той произхождал от Давидовия род, от прадревни времена бил свързан с Давидовия род, от който произхождал и Исус. После Исус продължи: Дори и да говоря като Хилел, този син Давидов, дори и да споделя онези висши откровения, които озариха душата ми, и които по същество са същите откровения, родени в миналото на еврейския народ, днес няма хора, които да ги чуят и разберат. Дълбока мъка се трупаше в сърцето на Исус поради това, че някога еврейският народ беше отворен за висшите истини на света, че някога самите тела на евреите бяха от такова естество, че можеха да разбират откровенията, но ето че сега времената се промениха, промениха се и телата на евреите и те вече не можеха да вникват в откровенията на праотците.
Това беше едно невъобразимо болезнено и разтърсващо изживяване за Исус, което го принуди да си каже: Някога евреите можеха да разбират пророците, някога еврейският народ разбираше езика на Бога, обаче днес никой не го разбира.
Днес подобни думи и проповеди са неуместни; липсват ушите, които биха могли да ги разберат. Безполезно и без никаква стойност е всичко онова, което би могло да се даде на народа по стария начин. И обобщавайки мислите си, Исус от Назарет се обърна към своята майка: Откровенията на древното юдейство са вече немислими на тази Земя, понеже древните юдеи вече не са тук, за да ги възприемат. Майката на Исус учудена се вслушваше, когато той описваше като лишено от всякаква стойност всичко онова, което тя смяташе за свещено. Обаче тя го обичаше дълбоко и усещаше своята безгранична любов.
към текста >>
И тогава у Него просветна следната земна опитност на
Бога
: Аз трябва да науча хората не как Боговете прокараха пътя от Духа към Земята, а как хората да намерят пътя от Земята към Духа.
Той усети и друго: В хо да на общочовешката еволюция, тази необходимост беше напреднала до такава степен, че в резултат на физическото въплъщаване хората забравиха имената на небесните си Отци, имената на Духовете от висшите Йерархии. Той усети още, как на Земята вече няма хора, които разбират гласът на древните пророци и на Заратустровата мъдрост. Сега Той знаеше: Животът заради насъщния хляб беше този, който откъсна хората от Небето, който ги въвлече в егоизма и ги хвърли в примките на Ариман. Бродейки из страната с тези мисли, стана така, че онези, които бяха най-дълбоко развълнувани от преобразяването на Исус от Назарет, се превърнаха в Негови ученици и Го последваха. В тяхно лице Той видя около себе си една група от сподвижници със съвсем нова душевна нагласа, които чрез Него станаха коренно различни от повечето свои съвременници, за които Той някога беше казал на майка си, че вече не са в състояние да слушат и разбират старото откровение.
И тогава у Него просветна следната земна опитност на Бога: Аз трябва да науча хората не как Боговете прокараха пътя от Духа към Земята, а как хората да намерят пътя от Земята към Духа.
Сега Той отново си припомни гласа на Батх-Кол и разбра: Древните мистерийни формули и молитви трябва да бъдат обновени! Сега човекът е вече напълно долу на Земята и с помощта на тези формули и молитви той трябва да търси пътя към духовните светове! Тогава Той взе последната строфа от древната молитва: „Вие Отци в Небесата" и я обърна, понеже едва в този свой вид тя беше в съответствие с новото човечество, отнасяйки я не към многото духовни Същества от Йерархиите, а към единното духовно Същество:
към текста >>
Христос Исус беше свързан с Юда поради самопонятното за
Бога
обстоятелство, което пролича при историята с Изкушението: а именно, че Христос, току що слязъл на Земята, не знаеше, че да не се превръщат камъните в хляб това важи само на Небето.
Едва след тежки изпитания Той можа да разбере какво означава да превърнеш камъните в хляб, или което е все същото да превърнеш парите в хляб; понеже Ариман си послужи тъкмо с Юда от Кариот. С оглед естеството на Христовите действия, никакво духовно средство не би могло да открие кой точно всред обожаващите Го ученици е самият Христос. Защото Христос не можеше да бъде хванат там, където действуваше Духът, там където действуваше силата на убеждението. Христос можа да бъде хванат само там, в присъствието на онзи, който беше в състояние да приложи онова средство, което Христос опозна едва след тежки изпитания на Земята, с други думи само в присъствието на Юда. Да, Той не би могъл да бъде засегнат чрез нищо друго, освен че се намери един човек, който сам се постави в служба на Ариман; който стигна до предателството единствено заради парите!
Христос Исус беше свързан с Юда поради самопонятното за Бога обстоятелство, което пролича при историята с Изкушението: а именно, че Христос, току що слязъл на Земята, не знаеше, че да не се превръщат камъните в хляб това важи само на Небето.
Предателството стана възможно, защото Ариман се възползва от това обстоятелство като от едно жило! И тогава Христос трябваше временно да мине под властта на господаря на смъртта, доколкото Ариман е господар на смъртта. Ето каква е връзката между историята с Изкушението и Мистерията на Голгота от една страна и предателството на Юда от друга страна. Върху Петото Евангелие би могло да се говори много повече, отколкото беше казано досега. Обаче в хода на общочовешката еволюция несъмнено ще излязат на бял свят и други подробности от Петото Евангелие.
към текста >>
35.
6. СЕДМИ ЛАЙТМОТИВ
GA_149 Христос и духовният свят за търсенето на свещения Граал
Те се придържаха към
бога
Яхве, който принадлежи на земното развитие, на земната еволюция и само за да подпомага тази Земя беше станал бог на Луната, така че както аз изложих това в моята книга "Тайната Наука" той прие тази функция на бог на Луната.
Това е стремежът да се направи да отстъпи това, което в елементите действува от звездите и което действува така, че влиянието на звездите произвежда в елементите първо това, което подбужда духовно силата на сибилите. Това беше още оправдано в древната Астрология на Третата следатлантска културна епоха; тогава човечеството притежаваше толкова голямо наследство от старата духовност, че, когато се отдаваше с душата си на елементите, приемаше доброто чрез откровенията на звездната писменност. В Четвъртата следатлантска епоха силата на звездите беше от стъпила така да се каже пред елементите /стихиите/, които заобикалят и обвиват Земята в атмосферата и във всичко друго, и влиянието на елементите беше чувствувано така, че този, който разбираше духа на времето, именно когато Четвъртата епоха напредваше все повече, би трябвало да си каже: Да се пазим от това, което идва в елементите от звездите: защото това произвежда нещо такова като неподходящите вече си ли на сибилите. Чрез това, че Христовият Импулс се разля върху аурата на Земята, силите на сибилите бяха отново хармонизирани, те бяха превърнати отново в това, което може да даде правилни откровения. Хората от еврейската древност, които познаваха нещата, не гледаха драговолно към звездите, когато искаха да ми се разкрие духовното.
Те се придържаха към бога Яхве, който принадлежи на земното развитие, на земната еволюция и само за да подпомага тази Земя беше станал бог на Луната, така че както аз изложих това в моята книга "Тайната Наука" той прие тази функция на бог на Луната.
В лунните празници на юдеите е ясно изразено, че Господът на Земята свети в своя отблясък символично от Луната, явява се символично от Луната. "Но не отивай по-далече", такова беше настроението на древното еврейство спрямо ученика "не отивай по-далече! Задоволи се с това, което Яхве разкрива в неговия лунен символ, не отивай по-далече! защото не е времето сега, да приемеш от елементите нещо друго, освен това, което се изразява чрез символа на Луната. Иначе то се превръща в неправилните сили на сибилите!
към текста >>
През време когато Ви пиша тези неща, девица та е заминала вече за град Реймс в Шанпания, където кралят е отишъл бързо за неговото помазване и коронясване със съдействието на
Бога
.
Често пъти очите и се наливат със сълзи, обича веселите лица, понася извънредно много работа и във воденето и носенето на оръжията е така издържлива, че в течение на шест денонощия наред остава въоръжена. Казва, че англичаните нямат никакво право върху Франция и затова, както тя казва, Бог я изпратил да ги победи и изгони, но след като първо ги е предупредила. Проявява голяма почит към краля; казва, че Бог го обича и го е взел под своята особена закрила, поради което той ще бъде също за пазен. За Орлеанския херцог, Вашият племенник, тя казва, че ще бъде освободен по чуден начин, но след като е предупредила англичаните, които са го взели в плен, да го освободят. И за да сложа край на моето съобщение, светлейши принце: Стават още по-чудни неща и са станали през време, когато Ви пиша, които не мога да Ви предам в думи.
През време когато Ви пиша тези неща, девица та е заминала вече за град Реймс в Шанпания, където кралят е отишъл бързо за неговото помазване и коронясване със съдействието на Бога.
Пресветлейши и всемогъщи принце и мой високо почитан господар! Представям Ви се много скромно, като моля Всевишния да Ви пази и изпълни Вашите желания. Написано: Битеромис, на 21 ден на месец юни Ваш смирен слуга Персевал, господар на Бонланинт, съветник и придворник на краля на французите и на Орлеанския херцог, сенешал на краля, родом от Берри". Така пише някой си Персифал за девицата на Орлеанския херцог. Онзи, който прочита това съобщение на Персевал, това писмо на Персевал, ще почувствува, как тук е описана една проникната от Христос сибила.
към текста >>
В Земята е отпечатан определен образ на зодиака и на цялата небесна твърд, това е отпечатано от
Бога
в душата на Земята.
Земята е едно животно. /Но не разбирайте, че тя е едно животно в обикновения смисъл, а е един жив организъм./ На нея може да се види всичко, което е аналогично на животинското тяло. Растенията и дърветата са нейната коса, металите са нейните артерии, морската вода е нейното питие. Земята има една формираща сила, един вид въображение, движение, определени болести и приливите и отливите са както дишането при животните. Душата на Земята изглежда като един вид пламък, от тук иде и подземната топлина и затова не съществува никакво размножение без топлина.
В Земята е отпечатан определен образ на зодиака и на цялата небесна твърд, това е отпечатано от Бога в душата на Земята.
Тази е връзката на небесното и на земното, причината на симпатията между небето и Земята; първообразите на всички движения са посадени в нея от Бога, Твореца. Душата се намира в центъра на Земята, изпраща свои форми и отпечатъци към всички посоки и усеща по този начин всички хармонични промени и предмети вън от нея. Както е с душата на Земята, така е също и с душата на човека. Например душа произвежда от самата себе си всички математически идеи и доказателства, иначе тя не би могла да има тази висока степен на сигурност и определеност. Планетите и техните аспекти имат влияние върху душевните сили на човека.
към текста >>
Тази е връзката на небесното и на земното, причината на симпатията между небето и Земята; първообразите на всички движения са посадени в нея от
Бога
, Твореца.
/Но не разбирайте, че тя е едно животно в обикновения смисъл, а е един жив организъм./ На нея може да се види всичко, което е аналогично на животинското тяло. Растенията и дърветата са нейната коса, металите са нейните артерии, морската вода е нейното питие. Земята има една формираща сила, един вид въображение, движение, определени болести и приливите и отливите са както дишането при животните. Душата на Земята изглежда като един вид пламък, от тук иде и подземната топлина и затова не съществува никакво размножение без топлина. В Земята е отпечатан определен образ на зодиака и на цялата небесна твърд, това е отпечатано от Бога в душата на Земята.
Тази е връзката на небесното и на земното, причината на симпатията между небето и Земята; първообразите на всички движения са посадени в нея от Бога, Твореца.
Душата се намира в центъра на Земята, изпраща свои форми и отпечатъци към всички посоки и усеща по този начин всички хармонични промени и предмети вън от нея. Както е с душата на Земята, така е също и с душата на човека. Например душа произвежда от самата себе си всички математически идеи и доказателства, иначе тя не би могла да има тази висока степен на сигурност и определеност. Планетите и техните аспекти имат влияние върху душевните сили на човека. Те възбуждат всякакъв вид вълнения и страсти и чрез това често пъти ужасни действия и събития.
към текста >>
Въпросните духове са действували през въздуха в посоката на птиците, чрез които след това, с позволението на
Бога
, на хората са били съобщавани много неща.
Така пише един човек бихме могли да кажем от своята най-благочестива душа, един човек, който знае, че някога силите, които идват от света на елементите /стихиите/, днес бихме ги нарекли сили на сибилите, са били използувани първо оправдано, а след това неоправдано. Защото този човек казва: не може да се отрече, че такива духове той иска да каже духове, които образуват съобщенията между звездите и Земята -, че такива духове се настаняват в елементите на Земята, в това, което заобикаля Земята като атмосфера. "Не може да се отрече, че някога такива духове са се откривали на хората чрез идоли, дъбове, от горичките, пещерите, чрез животните и т.н. и са им предавали оракули. И предсказването чрез летежа на птиците не е било само едно изкуство за измамване на слабите.
Въпросните духове са действували през въздуха в посоката на птиците, чрез които след това, с позволението на Бога, на хората са били съобщавани много неща.
И днес още чуваме да се дават примери със злокобни птици, като сови, картали, орли, врани, само че тези примери са толкова по-редки, колкото повече те са презирани. Защото споменатите духове не могат да понасят да бъдат презирани, както във всеки случай те заслужават това според Божия закон и християнското учение, поради което те побягват и замлъкват. Тъй като Дяволът още от начало можеше да говори чрез животните и чрез змията говори с Ева, той съблазни човешкия род. От тогава на сам това беше техен навик: колкото пъти можеха да разговарят с хората в гласове и предзнаменования чрез телата и движенията на животните, те злоупотребяваха с тази сила, спечелиха си обожание и мамеха бедните хора. Въпреки че Христос дойде затова, за да унищожи делата на дявола и наложи мълчание на тези духове, въпреки че те изгубиха техните храмови статуи, горички, пещери и дълго време обсебената Земя, те все още съществуват тук и там в празния въздух и викат с позволението на Бога; често пъти те са наказателен бич на Бога, той често им позволява да съобщят определени неща на хората.
към текста >>
Въпреки че Христос дойде затова, за да унищожи делата на дявола и наложи мълчание на тези духове, въпреки че те изгубиха техните храмови статуи, горички, пещери и дълго време обсебената Земя, те все още съществуват тук и там в празния въздух и викат с позволението на
Бога
; често пъти те са наказателен бич на
Бога
, той често им позволява да съобщят определени неща на хората.
Въпросните духове са действували през въздуха в посоката на птиците, чрез които след това, с позволението на Бога, на хората са били съобщавани много неща. И днес още чуваме да се дават примери със злокобни птици, като сови, картали, орли, врани, само че тези примери са толкова по-редки, колкото повече те са презирани. Защото споменатите духове не могат да понасят да бъдат презирани, както във всеки случай те заслужават това според Божия закон и християнското учение, поради което те побягват и замлъкват. Тъй като Дяволът още от начало можеше да говори чрез животните и чрез змията говори с Ева, той съблазни човешкия род. От тогава на сам това беше техен навик: колкото пъти можеха да разговарят с хората в гласове и предзнаменования чрез телата и движенията на животните, те злоупотребяваха с тази сила, спечелиха си обожание и мамеха бедните хора.
Въпреки че Христос дойде затова, за да унищожи делата на дявола и наложи мълчание на тези духове, въпреки че те изгубиха техните храмови статуи, горички, пещери и дълго време обсебената Земя, те все още съществуват тук и там в празния въздух и викат с позволението на Бога; често пъти те са наказателен бич на Бога, той често им позволява да съобщят определени неща на хората.
Този човек леко показва, как духовните откровения са проникнати от Христос; защото той прави това с едно настроение, което може да се нарече наистина проникнато от Христос. Така говори този човек в 1607 година за преломите, които са станали в духовния свят. Кой е този човек? Дали той е някой, който няма никакво оправдание да говори за тези неща? Дали е някой, когото хората не трябва да слушат?
към текста >>
Да се придържаме към
бога
на Земята Яхве!
Беше дошло времето, когато свещените тайни можеха да се разкрият само на чистите, невинни душевни сили, когато човекът намира възможността да се издигне от това, което го свързва с неговата земна професия, от която Антропософията също не иска да го отчужди, когато обаче той трябва да се издигне от тази земна професия, от това, което можеше да действува в него в старата астрология. Но преди това той трябва да разбере по нов начин древните тайни. Той трябва да стори това със силите на невинната душа, която се е освободила от всичко земно. По отношение на противоположността, която еврейската древност беше създала, трябва да бъде създадена една друга противоположност. Еврейската древност се придържаше строго към това: човек да не приема в себе си нищо от сибилинските сили, които още бяха оправдани в Астрологията, да не приема нищо от тези сили!
Да се придържаме към бога на Земята Яхве!
Чрез това се роди едно отвращение против всяко откровение идващо от горе, едно приемане на всички откровения, които идват от долу, един страх пред това, който се разкриваше от небето. Това трябваше да царува определено време на Земята: да се прояви един антагонизъм срещу това, което идваше от горе. И в такива сили, каквито са силите на сибилите, хората виждаха неоправданото луциферическо влияние, което идваше от горе. Сега обаче, след като Христовото Същество беше слязло и се въплътило в тялото на Исуса от Назарет, сега това, което идваше от горе, беше проникнато от Христовото Същество, сега хората отново можеха да насочат погледа си нагоре, сега от свързването на Господаря на Земята с лунната майка беше се получило нещо друго. Защото Христос беше станал Господар на Земята.
към текста >>
Ние не можем никога да се приближим до Граала с някакви думи или даже с философска спекулация до Граала можем да се приближим, когато можем да превърнем всички тези думи в чувство, в усещание и когато можем да почувствуваме именно, че в този свещен Грал трябва да чувствуваме сбора на всичко свещено: да чувствуваме
сливане
то на това, което е дошло от Луната, което първо се яви в земната майка Ева, след това се явява обновено в девствената майка, което е станало Господар на Земята в
бога
Йахве, което се явява като нов Господар на Земята в Христовото Същество, което се е разляло в аурата на Земята.
Свещената чаша надминава по блясък всички други светлини, всички други богове, тази свещена чаша, която сега е докоснатата от Христа лунна майка, новата Ева, носителка на слънчевия Дух Христос Помисли върху това, което е /върху съдържанието/, но още повече помисли върху това. Как то се представя! И когато насочим поглед в душата на Парсивал, как излизайки от замъка на Граала вижда образа на годеницата и на годеника, който образ го довежда във връзка с подсъзнателните Христови сили; когато на сочим поглед върху това, как отшелникът поучава неговата невинна душа по времето на Великден, когато образът на Граала трябва да бъде написан на небето чрез звездната писменност; когато го проследим, как той язди вчера аз изрично подчертах ден и нощ, през деня съзерцавайки природата, през нощта имайки често пред себе си небесния знак на свещения Граал -, как той язди имайки пред себе си златноблестящия лунен сърп с нафорния хляб, с Христовия Дух, с Духа на Слънцето вътре в този лунен сърп; когато гледаме, как той бива подготвен в своя път чрез съзвучието на образа на девствената майка с годеника син и на знака на небесната писменност, за да разбере тайната на свещения Граал; когато гледаме, как в неговата душа действува съвместно това, което е проникнало историята на Земята като Христов Импулс, със звездната писменност, която трябва да бъде възобновена; когато гледаме, как всичко, което е проникнато с Христа, е сродно с душевните сили..., ние разбираме, че, понеже Парсифал трябваше да влезе в замъка на Граала по времето на Сатурн, той трябваше да стане причина също да горят по-силно раните на онзи, който не беше стоял правилно при Граала, раните на Амфортас. Помисли върху съдържанието, но повече помисли върху това, "как" то се представя! Защото не се касае за това, да охарактеризираме такива неща с думите, които аз сега употребих, или с други думи.
Ние не можем никога да се приближим до Граала с някакви думи или даже с философска спекулация до Граала можем да се приближим, когато можем да превърнем всички тези думи в чувство, в усещание и когато можем да почувствуваме именно, че в този свещен Грал трябва да чувствуваме сбора на всичко свещено: да чувствуваме сливането на това, което е дошло от Луната, което първо се яви в земната майка Ева, след това се явява обновено в девствената майка, което е станало Господар на Земята в бога Йахве, което се явява като нов Господар на Земята в Христовото Същество, което се е разляло в аурата на Земята.
Ние чувствуваме сливането на онова, което действува сега от звездите, символизирано чрез писменността на звездите, с това земно развитие на човечеството. Когато вземем под внимание всичко това и го почуствуваме след това като съзвучие на развитието на човечеството със звездната писменност, тогава разбираме също тайната, която трябва да бъде изразена с думите, които са били поверени на Парсифал, които гласят в легендата: Че всеки път, когато един цар на Граала, един действително призван пазител на Грала умира, върху свещения Граал се явява името на неговия достоен приемник. Там трябва да бъде прочетено това име, т.е. да бъде човек приканен да се научи да чете звездната писменност в една нова форма. Нека се стараем, обични приятели, да се научим отново да четем тази звездна писменност в една нова форма, както тя трябва да ни бъде дадена сега.
към текста >>
Ние чувствуваме
сливане
то на онова, което действува сега от звездите, символизирано чрез писменността на звездите, с това земно развитие на човечеството.
Как то се представя! И когато насочим поглед в душата на Парсивал, как излизайки от замъка на Граала вижда образа на годеницата и на годеника, който образ го довежда във връзка с подсъзнателните Христови сили; когато на сочим поглед върху това, как отшелникът поучава неговата невинна душа по времето на Великден, когато образът на Граала трябва да бъде написан на небето чрез звездната писменност; когато го проследим, как той язди вчера аз изрично подчертах ден и нощ, през деня съзерцавайки природата, през нощта имайки често пред себе си небесния знак на свещения Граал -, как той язди имайки пред себе си златноблестящия лунен сърп с нафорния хляб, с Христовия Дух, с Духа на Слънцето вътре в този лунен сърп; когато гледаме, как той бива подготвен в своя път чрез съзвучието на образа на девствената майка с годеника син и на знака на небесната писменност, за да разбере тайната на свещения Граал; когато гледаме, как в неговата душа действува съвместно това, което е проникнало историята на Земята като Христов Импулс, със звездната писменност, която трябва да бъде възобновена; когато гледаме, как всичко, което е проникнато с Христа, е сродно с душевните сили..., ние разбираме, че, понеже Парсифал трябваше да влезе в замъка на Граала по времето на Сатурн, той трябваше да стане причина също да горят по-силно раните на онзи, който не беше стоял правилно при Граала, раните на Амфортас. Помисли върху съдържанието, но повече помисли върху това, "как" то се представя! Защото не се касае за това, да охарактеризираме такива неща с думите, които аз сега употребих, или с други думи. Ние не можем никога да се приближим до Граала с някакви думи или даже с философска спекулация до Граала можем да се приближим, когато можем да превърнем всички тези думи в чувство, в усещание и когато можем да почувствуваме именно, че в този свещен Грал трябва да чувствуваме сбора на всичко свещено: да чувствуваме сливането на това, което е дошло от Луната, което първо се яви в земната майка Ева, след това се явява обновено в девствената майка, което е станало Господар на Земята в бога Йахве, което се явява като нов Господар на Земята в Христовото Същество, което се е разляло в аурата на Земята.
Ние чувствуваме сливането на онова, което действува сега от звездите, символизирано чрез писменността на звездите, с това земно развитие на човечеството.
Когато вземем под внимание всичко това и го почуствуваме след това като съзвучие на развитието на човечеството със звездната писменност, тогава разбираме също тайната, която трябва да бъде изразена с думите, които са били поверени на Парсифал, които гласят в легендата: Че всеки път, когато един цар на Граала, един действително призван пазител на Грала умира, върху свещения Граал се явява името на неговия достоен приемник. Там трябва да бъде прочетено това име, т.е. да бъде човек приканен да се научи да чете звездната писменност в една нова форма. Нека се стараем, обични приятели, да се научим отново да четем тази звездна писменност в една нова форма, както тя трябва да ни бъде дадена сега. Защото всъщност не е нищо друго освен едно четене на звездната писменност, когато се опитваме да разясним развитието на човека в развитието на стария Сатурн, на старото Слънце, на старата Луна, на днешната Земя, на бъдещите Юпитер, Венера и Вулкан.
към текста >>
Определен образ на зодиака е бил отпечатан от
Бога
в душата на Земята. "
При определени аспекти и констелации въздухът става винаги неспокоен, ако няма никакви такива аспекти и констелации или има малко, или бързо преминаващи, той остава спокоен. Тези и безброй други промени и явления, които стават върху Земята и вътре в нея, са така редовни и отмерени, че не можем да ги припишем на никаква сляпа причина, и тъй като самите планети не знаят за никакви ъгли, които техните лъчи образуват върху Земята, Земята трябва да има една душа. При нея можем да видим всичко, което е аналогично на частите на животинското тяло: растенията и дърветата са нейната коса, металите са нейните артерии, морската вода е нейното питие. Земята притежава една формираща сила, един вид въображение, движение, определени болести, и приливът и отливът са както дишането при животните. Душата на Земята изглежда да е един вид пламък, от тук идва под земната топлина и поради това без топлина няма никакво размножение.
Определен образ на зодиака е бил отпечатан от Бога в душата на Земята. "
И ние виждаме днес, как този образ на зодиака е бил отпечатан в душата на Земята, в аурата на Земята, и се издигаме до другата част на Кеплеровия светоглед: до онази част, която също трябваше да остане в подсъзнателните основи на душата, която обаче ясно показва, че онова, което ние днес можем да дадем като една космология, е едно изпълнение. Така дълбоко е основано в еволюцията на човечеството това, което Антропософията трябва да бъде за нас, така вътрешно е свързаното с онова предупреждение, което звучи от свещения Граал към нас. И когато наблюдаваме Европа, запада на древните времена, и виждаме във времената преди и след Атлантида това, което е оживяло в следатлантското време като спомени за атлантските времена, когато виждаме, как в Гърция, в култа на Аполон прозвучава един последен отзвук, преминавайки, как този отзвук показва, че в горните светове е бил проникнат от Христос родилият се по-късно Натанов Исус, който после слезе на Земята и извърши Тайната на Голгота,проникнатият от Христос Натанов Исус – когато проследим това и се запитаме тогава: От къде дойде Христос? Как дойде Той, идвайки от горе надолу, как направи той това пътуване? Той дойде от запад към изток, след това отново дойде от изток на запад.
към текста >>
36.
Четвърта лекция, 13 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Вследствие на това
сливане
на природа и дух, самият човек изпадал във фатализъм; защото доколкото природните явления за човека са били пропити, както ви казах, от дейността на духовете, от самосебе си се разбира, че целият живот е бил предопределен по външен начин, точно както и човешките действия също са били предопределени.
Всички представи за природата в древния човек бяха такива, че той си представял природата свързана с духа, и самото духовно той си представял така, че за тези представи вземал образи от природата. Ако се вземе древното учение за боговете, под формата на митовете то е изцяло пропито от представи, взети от сетивната природа. Когато са говорели за природата, са говорели за нея не така сухо и абстрактно, както ние днес говорим, а са говорили за елементарната духовност, за съществата, които действат в природните явления. Това се е основавало не на детския начин за изразяване, а е било основано на действителен възглед, на действително душевно устройство. Древният човек не е виждал природата така, както ние я виждаме под влияние на днешната наука, без да сме учени; той не е виждал своята духовност така абстрактно, просто във вид на сбор от представи, както днес я виждаме ние.
Вследствие на това сливане на природа и дух, самият човек изпадал във фатализъм; защото доколкото природните явления за човека са били пропити, както ви казах, от дейността на духовете, от самосебе си се разбира, че целият живот е бил предопределен по външен начин, точно както и човешките действия също са били предопределени.
Това наистина е бил само образ, но древният човек не е имал друг образ; той по необходимост е водел до заблудата на фатализма. С течение на времето се е появило друго душевно устройство. Тези изменения на душевното устройство вече сме ги характеризирали от най-различни гледни точки; нека днес да го разгледаме от съвсем особена гледна точка. Нека днес поставим въпрос, на който ще можем да отговорим само на основата на всичко това, което прекарахме пред душите си в течение на последните лекции: какво, собствено, е същественото от това, което човек вижда, когато наблюдава природния ред, и какво е същественото от това, което човек вътрешно обмисля, когато днес говори за духа? Знаете, че човек, дори и ако не е теоретик – за теоретиците няма да говорим, – чисто инстинктивно, ако днес наблюдава природния ред, стига до действието на веществата и силите.
към текста >>
И по какъв начин това същество, което се приближава до
Бога
, иска да постигне изпадането в грях на Йов?
По-късно с това са свързани определени последствия и от възгледите на Мойсей следва, че, собствено, от човешкото грехопадение – дочовешкото грехопадение, ако повече ви харесва така – са произлезли всички беди, а също и смъртта. Така че съгласно възгледа на Мойсей: нещастието и смъртта са следствия от грехопадението. Радикално противоположният възглед намираме в книгата на Йов. Първо, тук вече виждаме не змия, а чисто духовно същество, ариманическо същество, което се приближава до самото божествено същество. И тук става дума не за такъв човек, като Адам, който е изпаднал в грях, а за Йов, който е бил „праведен“.
И по какъв начин това същество, което се приближава до Бога, иска да постигне изпадането в грях на Йов?
То иска да го постигне с това, че му донася нещастие! Това е точно противоположното: това същество иска да донесе нещастие на Йов, за да изпадне той в грях. Нещастието вече го има и от нещастието трябва да произлезе грехът. При Мойсей нещастието е следствие от греха, а в книгата на Йов грехът е следствие от нещастието: тази противоположност се е усещала. Още тогава се е усещал своего рода дуализъм.
към текста >>
37.
Девета лекция, 22 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
да престанат да се употребяват и човек да види, че майята, действителността на външните явления, която ни обкръжава, представлява
сливане
на действителността на два свята, и можем да кажем, два свята, които се намират в борба помежду си.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 22 септември 1918 г. Ако сега си представим, какво следва не от подробностите, а от общия дух на изнесените тук лекции, например, от вчерашната, можем да кажем: това, което изисква културата, призвана в бъдеще да смени нашата, е хората по-дълбоко да се вглеждат в истинската действителност, и преди всичко, такива лозунги, такива теории като монизъм, идеализъм, реализъм и т. н.
да престанат да се употребяват и човек да види, че майята, действителността на външните явления, която ни обкръжава, представлява сливане на действителността на два свята, и можем да кажем, два свята, които се намират в борба помежду си.
Да гледаш действителността означава нещо съвсем друго, отколкото само теоретически, както това го прави, например, днешното естествознание, да проследява това, което ни обкръжава в света на явленията, в света на феномените. За да обсъдим практически това положение, нека сега разгледаме конкретен пример. Никой не се съмнява, че материалистическият мироглед, този материалистически мироглед, който особено от шестесетте-седемдесетте години на миналия век се разпространи сред цивилизованите народи, а също и материалистичният начин на живот, произтичащ от представите на материалистическия мироглед, въздействайки върху хората, ги направи материалисти, нали така? Естествено, мнозина мислят, ако разглеждат света съответно на явленията, че става това, което изглежда като външно осъществяване на идеи, които се намират в главата на човека. Но това не е така.
към текста >>
Непосредствено отношение към отровните клетки имат най-
бога
тите, които се нуждаят от сериозна защита за оборота на своите стоки.
Тъканите, които се образуват тук, са деформации, които след лечението, за нищо не стават в организма. Обаче по време на болестта те служат за защита на организма, представляват устройство, което обезврежда за тялото болестните отрови, макар образуванието хипертрофично да се разраства и само по себе си може да стане сериозно заболяване. Така и съвременният град представлява деформация на пълноценния, работещ живот, но при формирането на който всички тъкани трябва да работят съвместно за собствената си защита, за да парализират така злото и предотвратят разяждащото отровно въздействие. Съответно на това, градът възниква като обособена структура, която макар и вплетена в производствения живот, сама никога не се превръща в структура, в апарат за производство. Цялата система на съвременното стопанство също се образува обособено, наред с града ... .
Непосредствено отношение към отровните клетки имат най-богатите, които се нуждаят от сериозна защита за оборота на своите стоки.
Затова те по-усърдно – като богаташи те имат повече възможности за това – доставят на гражданина увеличено хранене; ако му трябват пари, ще му бъдат предоставени; ако иска нещо да достигне в града, той се обръща към патрициите, като в интерес на последните е, властта в града да се усилва, докато тези, чиито стокообмен е извън градските стени, изпитват постоянна естествена неприязън (физиологически: негативен хемотактически ефект) към господаря. Те го търпят, собствено, само доколкото той се намира под закрилата на стените. Токсичното въздействие, т.е. отровното въздействие, не изменя вече индивидуалността на патрициите – или много, много рядко те самите принадлежат към войнстващото дворянство – те вече принадлежат повече към съвсем антитоксичната, работеща тъкан. Богатството им е възникнало от нея и е свързано с нея: но то оказва токсично влияние, но не на индивидиума, а на протоплазмата,“ – а под протоплазма се разбира имуществото!
към текста >>
Затова те по-усърдно – като
бога
таши те имат повече възможности за това – доставят на гражданина увеличено хранене; ако му трябват пари, ще му бъдат предоставени; ако иска нещо да достигне в града, той се обръща към патрициите, като в интерес на последните е, властта в града да се усилва, докато тези, чиито стокообмен е извън градските стени, изпитват постоянна естествена неприязън (физиологически: негативен хемотактически ефект) към господаря.
Обаче по време на болестта те служат за защита на организма, представляват устройство, което обезврежда за тялото болестните отрови, макар образуванието хипертрофично да се разраства и само по себе си може да стане сериозно заболяване. Така и съвременният град представлява деформация на пълноценния, работещ живот, но при формирането на който всички тъкани трябва да работят съвместно за собствената си защита, за да парализират така злото и предотвратят разяждащото отровно въздействие. Съответно на това, градът възниква като обособена структура, която макар и вплетена в производствения живот, сама никога не се превръща в структура, в апарат за производство. Цялата система на съвременното стопанство също се образува обособено, наред с града ... . Непосредствено отношение към отровните клетки имат най-богатите, които се нуждаят от сериозна защита за оборота на своите стоки.
Затова те по-усърдно – като богаташи те имат повече възможности за това – доставят на гражданина увеличено хранене; ако му трябват пари, ще му бъдат предоставени; ако иска нещо да достигне в града, той се обръща към патрициите, като в интерес на последните е, властта в града да се усилва, докато тези, чиито стокообмен е извън градските стени, изпитват постоянна естествена неприязън (физиологически: негативен хемотактически ефект) към господаря.
Те го търпят, собствено, само доколкото той се намира под закрилата на стените. Токсичното въздействие, т.е. отровното въздействие, не изменя вече индивидуалността на патрициите – или много, много рядко те самите принадлежат към войнстващото дворянство – те вече принадлежат повече към съвсем антитоксичната, работеща тъкан. Богатството им е възникнало от нея и е свързано с нея: но то оказва токсично влияние, но не на индивидиума, а на протоплазмата,“ – а под протоплазма се разбира имуществото! – „и на имуществото“.
към текста >>
Бога
тството им е възникнало от нея и е свързано с нея: но то оказва токсично влияние, но не на индивидиума, а на протоплазмата,“ – а под протоплазма се разбира имуществото!
Непосредствено отношение към отровните клетки имат най-богатите, които се нуждаят от сериозна защита за оборота на своите стоки. Затова те по-усърдно – като богаташи те имат повече възможности за това – доставят на гражданина увеличено хранене; ако му трябват пари, ще му бъдат предоставени; ако иска нещо да достигне в града, той се обръща към патрициите, като в интерес на последните е, властта в града да се усилва, докато тези, чиито стокообмен е извън градските стени, изпитват постоянна естествена неприязън (физиологически: негативен хемотактически ефект) към господаря. Те го търпят, собствено, само доколкото той се намира под закрилата на стените. Токсичното въздействие, т.е. отровното въздействие, не изменя вече индивидуалността на патрициите – или много, много рядко те самите принадлежат към войнстващото дворянство – те вече принадлежат повече към съвсем антитоксичната, работеща тъкан.
Богатството им е възникнало от нея и е свързано с нея: но то оказва токсично влияние, но не на индивидиума, а на протоплазмата,“ – а под протоплазма се разбира имуществото!
– „и на имуществото“. „Ако по-рано имуществото още не се е използвало за да функционира като капитал, а е служило само за жизнен резерв и е осигурявало благополучието, сега ролята му се е изменила: имуществото започна да се свързва с производствения процес“. На това място ви моля да си спомните, че в 1908 година във вече излезлите от печат лекции в Нюрнберг[iv], обърнах внимание върху това, как в съвременния стопански живота постепенно угасва непосредственото персонално влияние и започват да работят парите, т.е. капиталът като такъв. Казах, че все повече и повече в съвременния социален организъм под ариманическото влияние работата върви така, че скоро едни се оказват долу, а други на върха.
към текста >>
За него на земята е възможно всичко, което е възможно за
Бога
на небето.
в GA 177 „Скритите духовни основи на външния свят.Духовете на мрака и тяхното сваляне“ – лекции от 9-10.2017 изнесени в Дорнах [vi] Догмата за непогрешимост на папата от 1870 г., приета на Първия Ватикански събор: "Папата е божествен човек и човешки Бог. Затова никой не може да го съди. Той притежава неограничена божествена власт.
За него на земята е възможно всичко, което е възможно за Бога на небето.
Всичко, сътворено от папата, е все едно сътворено от Бога. Неговите заповеди трябва да се изпълняват като Божиите заповеди. Само един Бог е подобен на папата. Папата има власт над небесните и земните дела. В света той е това, което олицетворява Бога, той е душата в тялото.
към текста >>
Всичко, сътворено от папата, е все едно сътворено от
Бога
.
[vi] Догмата за непогрешимост на папата от 1870 г., приета на Първия Ватикански събор: "Папата е божествен човек и човешки Бог. Затова никой не може да го съди. Той притежава неограничена божествена власт. За него на земята е възможно всичко, което е възможно за Бога на небето.
Всичко, сътворено от папата, е все едно сътворено от Бога.
Неговите заповеди трябва да се изпълняват като Божиите заповеди. Само един Бог е подобен на папата. Папата има власт над небесните и земните дела. В света той е това, което олицетворява Бога, той е душата в тялото. Властта на папата е по-висша от всяка друга власт, защото тя, един вид, се разпростира над Небето, земята и преизподнята, и словата на Писанието, "всичко се покорява под неговите нозе", се отнасят единствено за римския първосвещеник.
към текста >>
В света той е това, което олицетворява
Бога
, той е душата в тялото.
За него на земята е възможно всичко, което е възможно за Бога на небето. Всичко, сътворено от папата, е все едно сътворено от Бога. Неговите заповеди трябва да се изпълняват като Божиите заповеди. Само един Бог е подобен на папата. Папата има власт над небесните и земните дела.
В света той е това, което олицетворява Бога, той е душата в тялото.
Властта на папата е по-висша от всяка друга власт, защото тя, един вид, се разпростира над Небето, земята и преизподнята, и словата на Писанието, "всичко се покорява под неговите нозе", се отнасят единствено за римския първосвещеник. Всичко е във властта и по волята на папата и никой и нищо не може да му се противопостави. Ако той повлече със себе си в ада милиони хора, то никой няма правото да го запита: "Свети отче, защо правиш това? ". Папата е непогрешим като Бог и може да прави всичко, което прави и сам Бог.
към текста >>
Властта си той получава направо от
Бога
, а императорите и кралете своята - от папата.
Властта му е по-обширна и по-висша от тази на ангелите и светиите. Никой няма право, дори мислено, да протестира на неговите заповеди или съд. Който отрича властта на папата, той греши против Светия Дух, разделя Христа и е еретик. Само на папата е дадена властта да отнема от някого нещо и да го дава на друг. Той може да отнема и раздава кралства, империи, княжества и всякакво имущество.
Властта си той получава направо от Бога, а императорите и кралете своята - от папата.
Папата е Божий наместник, и който отрича това е лъжец. Наместо Бога той управлява добрите и лошите ангели. Който не се подчинява на папата, не се подчинява на Бога. Никой не може да съди папата, защото е казано: "Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва" (1 Кор. 2:15). Той е подобие на Христа, в неговото тяло живее Светият Дух.
към текста >>
Наместо
Бога
той управлява добрите и лошите ангели.
Който отрича властта на папата, той греши против Светия Дух, разделя Христа и е еретик. Само на папата е дадена властта да отнема от някого нещо и да го дава на друг. Той може да отнема и раздава кралства, империи, княжества и всякакво имущество. Властта си той получава направо от Бога, а императорите и кралете своята - от папата. Папата е Божий наместник, и който отрича това е лъжец.
Наместо Бога той управлява добрите и лошите ангели.
Който не се подчинява на папата, не се подчинява на Бога. Никой не може да съди папата, защото е казано: "Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва" (1 Кор. 2:15). Той е подобие на Христа, в неговото тяло живее Светият Дух. Папата е господар на всички, цар и причина на всички причини, жених и глава на Църквата, той не може да се заблуждава, защото е всемогъщ, в него е превъплътена властта в цялата ѝ пълнота. Той е по-висш от ап.
към текста >>
Който не се подчинява на папата, не се подчинява на
Бога
.
Само на папата е дадена властта да отнема от някого нещо и да го дава на друг. Той може да отнема и раздава кралства, империи, княжества и всякакво имущество. Властта си той получава направо от Бога, а императорите и кралете своята - от папата. Папата е Божий наместник, и който отрича това е лъжец. Наместо Бога той управлява добрите и лошите ангели.
Който не се подчинява на папата, не се подчинява на Бога.
Никой не може да съди папата, защото е казано: "Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва" (1 Кор. 2:15). Той е подобие на Христа, в неговото тяло живее Светият Дух. Папата е господар на всички, цар и причина на всички причини, жених и глава на Църквата, той не може да се заблуждава, защото е всемогъщ, в него е превъплътена властта в цялата ѝ пълнота. Той е по-висш от ап. Павел, защото по своето призвание стои наравно с ап. Петър.
към текста >>
38.
4. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА. Дорнах, 28 ноември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Това, което е изцяло едно
сливане
на духовните истини на Тайната на Голгота с гръцкото мислене.
Вие знаете, в официалната история се разказва, как Сократ е основал диалектиката, как всъщност той е бил великият учител на мисленето, на онова мислене, което след това Аристотел е развил мислейки повече научно. Но това, което е било гръцки начин на мисленето, на образуването на представите, то е всъщност последното отзвучение на културата на мистериите, защото културата на мистериите беше пълна със съдържа ние. В цялостния възглед на човека бяха приети духовни факти, които са основоположни причини за на шия миров ред, тези факти бяха приети чрез познанието. Съдържанията, мощните, велики съдържания постепенно са угаснали. Обаче начинът на мислене, които развиха учениците на мистериите, начинът на образуване на представите, конфигурацията на мисленето, тя е останала, и тя е станала всъщност историческа, станала е историческа първо в гръцкото мислене, след това отново в средновековното мислене, в мисленето на християнските богослови, които бяха усвоили това гръцко мислене главно за богословието, за да разберат от школуването на мисленето с формите на мислите, с идеите и понятията, за да разберат това, какво се е вляло в човечеството чрез Тайната на Голгота.
Това, което е изцяло едно сливане на духовните истини на Тайната на Голгота с гръцкото мислене.
Изработването, мислителното преработване на Тайните на Голгота, е изцяло ако мога да си послужа с един тривиален израз извършено с инструмента на гръцкото мислене, на гръцката диалектика. До Тайната на Голгота изтекоха приблизително от изгубването на съдържанието на мистериите, от появата на чисто формалното естество, на чисто мислителното естество на мистериите четири и половина столетия. Можем да кажем приблизително: четири и половина столетия. Така щото трябва да си представим: в едно предисторическо време върху цивилизованата тогава Земя се разпространи културата на мистериите. Тя се разви по-нататък приблизително така, че остана само един дестилат, гръцката диалектика, гръцкото мислене.
към текста >>
И така хората се наричат също християни, макар и да не могат да намерят прехода от
Бога
, когото чувствуват, до Христос.
констатираме, как цялата конфигурация на мисленето противоречи на това, което те изразяват с тези думи. Те са свикнали само във връзка с културата да говорят за Христос, за свобода и т.н. В действителност голям брой от живеещите между нас хора не са нищо друго освен турци; защото съдържанието на тяхната вяра е също така фаталистично макар и този фатализъм да е описан често пъти като природна необходимост каквото е съдържанието на вярата на мохамеданците. Мохамеданизмът е много по-разпространен отколкото се мисли. Ако не се спираме на думите, а на духовното съдържание, тогава някои християни са всъщност турци.
И така хората се наричат също християни, макар и да не могат да намерят прехода от Бога, когото чувствуват, до Христос.
Достатъчно е само да обърна вниманието Ви върху един класически пример на едни модерен богослов, Адолф Харнак, който написа книгата "Същност на християнството". Моля Ви, направете този опит, заличете навсякъде в книгата "Същност на християнството" името Христос и на негово място напишете просто името Бог, ще видите, че не се изменя нищо от съдържанието на тази книга. Не съществува ни каква необходимост, щото това, което този писател казва, да го казва за Христос. Нужно е само той да го каже за общия Бог, за стоящия на основата на света Бог. Ни как не е нужно, щото това, което казва, то да бъде отнесено към Христос.
към текста >>
Ние трябва да добием възможността да схващаме Христа не така, че да го отъждествяваме с
Бога
-Отца.
Моля Ви, направете този опит, заличете навсякъде в книгата "Същност на християнството" името Христос и на негово място напишете просто името Бог, ще видите, че не се изменя нищо от съдържанието на тази книга. Не съществува ни каква необходимост, щото това, което този писател казва, да го казва за Христос. Нужно е само той да го каже за общия Бог, за стоящия на основата на света Бог. Ни как не е нужно, щото това, което казва, то да бъде отнесено към Христос. Там където той доказва нещо, то е повърхностно и вътрешно невярно, като заема от Евангелията отделните съобщения; обаче от начина, по който ги преработва, няма никакъв повод те да бъдат отнесени към Христос.
Ние трябва да добием възможността да схващаме Христа не така, че да го отъждествяваме с Бога-Отца.
Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за Бога и понятието за Христос. Да не намери човек Христа в живота е нещо различно от това да не намери Бога, Бога-Отца именно. Че тук не се касае за това, да се съмняваме в божествеността на Христос, Вие знаете това. Касае се само за това, че вътре в сферата на божественото да правим точна разлика между Бога-Отца и Бога-Христос. Но това се изразява също в душевния живот на човек.
към текста >>
Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за
Бога
и понятието за Христос.
Не съществува ни каква необходимост, щото това, което този писател казва, да го казва за Христос. Нужно е само той да го каже за общия Бог, за стоящия на основата на света Бог. Ни как не е нужно, щото това, което казва, то да бъде отнесено към Христос. Там където той доказва нещо, то е повърхностно и вътрешно невярно, като заема от Евангелията отделните съобщения; обаче от начина, по който ги преработва, няма никакъв повод те да бъдат отнесени към Христос. Ние трябва да добием възможността да схващаме Христа не така, че да го отъждествяваме с Бога-Отца.
Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за Бога и понятието за Христос.
Да не намери човек Христа в живота е нещо различно от това да не намери Бога, Бога-Отца именно. Че тук не се касае за това, да се съмняваме в божествеността на Христос, Вие знаете това. Касае се само за това, че вътре в сферата на божественото да правим точна разлика между Бога-Отца и Бога-Христос. Но това се изразява също в душевния живот на човек. Да не намери човек Бога-Отца, това е една болест; да не намери човек Христа, това е истинско нещастие.
към текста >>
Да не намери човек Христа в живота е нещо различно от това да не намери
Бога
,
Бога
-Отца именно.
Нужно е само той да го каже за общия Бог, за стоящия на основата на света Бог. Ни как не е нужно, щото това, което казва, то да бъде отнесено към Христос. Там където той доказва нещо, то е повърхностно и вътрешно невярно, като заема от Евангелията отделните съобщения; обаче от начина, по който ги преработва, няма никакъв повод те да бъдат отнесени към Христос. Ние трябва да добием възможността да схващаме Христа не така, че да го отъждествяваме с Бога-Отца. Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за Бога и понятието за Христос.
Да не намери човек Христа в живота е нещо различно от това да не намери Бога, Бога-Отца именно.
Че тук не се касае за това, да се съмняваме в божествеността на Христос, Вие знаете това. Касае се само за това, че вътре в сферата на божественото да правим точна разлика между Бога-Отца и Бога-Христос. Но това се изразява също в душевния живот на човек. Да не намери човек Бога-Отца, това е една болест; да не намери човек Христа, това е истинско нещастие. Защото с Христос човекът е свързан така, че той се нуждае вътрешно от него.
към текста >>
Касае се само за това, че вътре в сферата на божественото да правим точна разлика между
Бога
-Отца и
Бога
-Христос.
Там където той доказва нещо, то е повърхностно и вътрешно невярно, като заема от Евангелията отделните съобщения; обаче от начина, по който ги преработва, няма никакъв повод те да бъдат отнесени към Христос. Ние трябва да добием възможността да схващаме Христа не така, че да го отъждествяваме с Бога-Отца. Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за Бога и понятието за Христос. Да не намери човек Христа в живота е нещо различно от това да не намери Бога, Бога-Отца именно. Че тук не се касае за това, да се съмняваме в божествеността на Христос, Вие знаете това.
Касае се само за това, че вътре в сферата на божественото да правим точна разлика между Бога-Отца и Бога-Христос.
Но това се изразява също в душевния живот на човек. Да не намери човек Бога-Отца, това е една болест; да не намери човек Христа, това е истинско нещастие. Защото с Христос човекът е свързан така, че той се нуждае вътрешно от него. Обаче той е насочен към нещо, което е станало като историческо събитие. Той трябва да намери тази връзка, това е за него едно нещастие.
към текста >>
Да не намери човек
Бога
-Отца, това е една болест; да не намери човек Христа, това е истинско нещастие.
Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за Бога и понятието за Христос. Да не намери човек Христа в живота е нещо различно от това да не намери Бога, Бога-Отца именно. Че тук не се касае за това, да се съмняваме в божествеността на Христос, Вие знаете това. Касае се само за това, че вътре в сферата на божественото да правим точна разлика между Бога-Отца и Бога-Христос. Но това се изразява също в душевния живот на човек.
Да не намери човек Бога-Отца, това е една болест; да не намери човек Христа, това е истинско нещастие.
Защото с Христос човекът е свързан така, че той се нуждае вътрешно от него. Обаче той е насочен към нещо, което е станало като историческо събитие. Той трябва да намери тази връзка, това е за него едно нещастие. Да бъде човек атеист, да не намери той Бог-Отца, това е една болест. Нещастие е той да не намери Бог-Сина, Христа.
към текста >>
Спомнете си това, което днес Ви казах отново от една друга гледна точка върху трите съзнания, и спомнете си това: да бъде човек атеист, да не намери
бога
, от който сме родени, когото трябва да намерим при един напълно здрав организъм, е една болест; да не намери човек Христа, това е едно нещастие; да не намери духа, това е слабодушие.
Да бъде човек атеист, да не намери той Бог-Отца, това е една болест. Нещастие е той да не намери Бог-Сина, Христа. И що е това, човек да не намери Духа? Да не намери човек възможността да схване своята собствена духовност, за да намери чрез собствената духовност връзката с Духовността на света, това е слабодушие, идиотизъм; да не признае човек духа, това е слабодушие. Моля Ви, спомнете си още веднъж тези три недостатъка на състоянието на човешката душа тогава ние не можем да продължим по един правилен начин това разглеждане.
Спомнете си това, което днес Ви казах отново от една друга гледна точка върху трите съзнания, и спомнете си това: да бъде човек атеист, да не намери бога, от който сме родени, когото трябва да намерим при един напълно здрав организъм, е една болест; да не намери човек Христа, това е едно нещастие; да не намери духа, това е слабодушие.
По този начин се различават също пътищата на човека към светата Троица. За човечеството ще бъде все повече и повече необходимо да бъдат разгледани тези конкретни неща на душевния живот, а не да се задържаме само в общи, неясни, мъгливи неща. И днес хората имат една особена голяма склонност към тази мъгливост. Да бъде заменена тази склонност със склонността да се проникне в конкретността на душевния живот, това е една съществена задача на нашето време.
към текста >>
39.
3. Трета лекция, Дорнах, 23 Октомври 1921
GA_208 Антр. като Космософия 2 ч.
А знаем, че дори и днес определени източни школи чрез практикуването на дихателни упражнения си поставят същата задача:
сливане
с Космоса.
Впрочем въпросното познание се отнасяше не толкова до това, което е предмет на днешното познание, то се отнасяше по-скоро до онези първични светове, от чиито недра беше формиран и самият човек, до онези светове, от чиито недра той все още не беше напълно откъснат. По времето на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие, човекът представляваше един от елементите на целия останал свят. Обаче дори и по времето на Земното развитие, човешката личност далеч не беше обособена като една самостоятелна сила. Човекът усещаше себе си, така да се каже, разлят из целия Космос. Доколкото съумяваше да се освободи от интелектуалното си „мозъчно“ познание, човекът беше все още свързан с останалия свят.
А знаем, че дори и днес определени източни школи чрез практикуването на дихателни упражнения си поставят същата задача: сливане с Космоса.
Но щом днешният човек прибегне до тези остарели упражнения от системата на Йога, той неизбежно започва да се усеща „понижен“ в своята личност, започва да усеща себе си ако мога така да се изразя като един далечен и слаб „полъх“ от света. Да, такъв беше характерът на човешкото познание през онези древни епохи. С помощта на своето образно познание, тогавашният човек можеше да си обясни в смисъла на вчерашната лекция и своето собствено физическо тяло. Вчера посочихме: съвременният човек възприема своето обкръжение по такъв начин, че го превръща в представи, в един вътрешен свят, за да извлече после от него и образът на своя живот между раждането и сегашния миг. Така че това, което носим в себе си като органи, като мозък, бели дробове, сърце, черен дроб, е израз на целия Космос.
към текста >>
Докато при гърците ние все още имаме ясното усещане: Ето, божествените образи и изобщо онези свръхсетивни сили, които са в основата на света и Космоса, имат своя
бога
т и недостъпен нам вътрешен живот, то римските богове се превърнаха в абстракции, превърнаха се в отвлечени и сухи понятия.
С напредването на Четвъртата следатлантска епоха се очерта един културен елемент, който се изразяваше в следното: Хората чувствуваха, че доскоро душите им бяха отворени за древната мъдрост, че за да им донесат мъдростта, при тях слизаха свръхчовешки Същества. Но сега те чувствуваха как тази мъдрост ставаше все по-абстрактна и с течение на времето те престанаха да я разбират. Това, което дотогава се вливаше в тях от духовния свят, сега изгуби напълно своето значение. Този напредък на човешкото познание, което се стремеше да превръща всичко в абстракции, намери своя видим израз най-вече в Рим. Римската цивилизация разви стегнатия, абстрактен и трезв усет за нещата, тя разви една лишена от образ мисъл, накратко Рим разви разсъдъчните форми на човешкото мислене.
Докато при гърците ние все още имаме ясното усещане: Ето, божествените образи и изобщо онези свръхсетивни сили, които са в основата на света и Космоса, имат своя богат и недостъпен нам вътрешен живот, то римските богове се превърнаха в абстракции, превърнаха се в отвлечени и сухи понятия.
Римската логика взе превес над останките от древните имагинации, които все още можеха да се открият в древна Гърция. Всичко, което римляните наследиха като имагинативен свят, идваше от Гърция. Римляните напреднаха по пътя на логизма и прозата, те изковаха своя латински език и му предадоха онази желязна и строга логика, с коя то той продължи да формира културното развитие на света в продължение на цели столетия. Но все пак, и в Гърция, и в Рим включително до зазоряването на нашата съвременна епоха се запази нещо, което можем да наречем „традиция на древната мъдрост“. И тази древна мъдрост е запазена в много по-голяма степен, отколкото си мислят днешните хора.
към текста >>
40.
9. Девета лекция, Дорнах, 6 Ноември 1921
GA_208 Антр. като Космософия 2 ч.
Обикновено ние не забелязваме как в нашия душевен живот става едно
сливане
и взаимопроникване на симпатии и антипатии.
Благо дарение на антипатиите ние отдалечаваме и дистанцираме света от самите нас, постигаме единство и независимост. Вътрешно нарастващите антипатии са главната предпоставка за развитието на човешкия егоизъм. Колкото по-егоистичен е един човек, толкова по-подчертани са неговите антипатии. Той иска да изгради от себе си едно независимо цяло. Той иска да съсредоточи всички усещания в самия себе си.
Обикновено ние не забелязваме как в нашия душевен живот става едно сливане и взаимопроникване на симпатии и антипатии.
Обаче в някои абнормни състояния, т.е. когато е абнормна връзката ни с външния свят, тези взаимопроникващи се сили на симпатия и антипатия стават очевидни. В този случай има нещо нередно в нашата защита, в цялото „антипатизиране“, което човек развива най-вече по време на сън. Нека да си припомним онова чувство на задушаване, което най-често смущава нашия сън. В душевен смисъл това чувство на задушаване се изживява от човека като недостатъчна защита, като нещо враждебно, което стимулирано от недостатъчния егоизъм иска да нахлуе вътре в него.
към текста >>
Унищожени бяха безброй паметници и произведения на изкуството, унищожено беше цялото книжовно
бога
тство на древността.
През четвъртия век след Христос беше залезът. Днес се нуждаем от изгрева. Да, тези две имена са като два могъщи символа на историческото развитие Константин и Юлиян Апостат. Юлиян Апостат надигаше ръст от развалините на древната епоха и въпреки всичко искаше отново да върне към живот забравената инстинктивна мъдрост на миналото. Юлиян Апостат искаше да остави на човечеството всички онези древни паметници, които после материалистичното християнство на Константиновата епоха унищожи по толкова безмилостен начин.
Унищожени бяха безброй паметници и произведения на изкуството, унищожено беше цялото книжовно богатство на древността.
Унищожено беше всичко, което можеше да напомни на човека за древната Слънчева тайна. Разбира се, за да стигнат до свободата, хората трябваше да минат през научното суеверие, че там навън в пространството, Слънцето се носи като огромен и нажежен газов облак. Впрочем физиците биха били потресени, ако можеха да отскочат до Слънцето, защото там те не биха открили никакво газово кълбо, а напротив една кухина, едно празно пространство! , и тогава те щяха да разберат какво е Слънцето; че то съвсем не е нажеженият газов облак там горе, че то съвсем не е лъчистото газово кълбо, което разпръсква светлина една пълна безмислица, а преди всичко един рефлектор, който не може да разпръсква светлина, един рефлектор, който може да отразява светлина. И тогава наистина ние ще видим духовната светлина на Сатурн, Юпитер, Марс, Меркурий, Венера, Луна (рис. 35).
към текста >>
41.
ЧАСТ ПЪРВА. МИСТЕРИЯТА НА ТРОИЦАТА. 1. ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 23 юли 1922 г.
GA_214 Тайната на троицата
Което значи, че даже и да не са вече твърде
бога
ти, даже и да са станали вече доста слаби, все пак, са царици, тази граматика, тази реторика, тази диалектика.
Знаеше се, че в отношенията между думите работи ангел, пазител. Ако потърсим из представените неща в древните времена, никъде няма да открием сухи дефиниции. Интересно е, че Капела не описва, например, граматиката както по-късно, Ренесанса; не, граматиката при не го е още едно истинско същество и риториката, втората степен, е също едно същество. През Ренесанса, идват вече сухите алегории, преди това, бяха духовните виждания, които не се задоволяват да поучават нещо както при Капела, например, който поучаваше, напротив, това бяха творчески същности и достъпът до духа беше усещан като достъп до творчески същности. Сега, те бяха станали алегории, но все пак, това бяха още алегории.
Което значи, че даже и да не са вече твърде богати, даже и да са станали вече доста слаби, все пак, са царици, тази граматика, тази реторика, тази диалектика.
Те са, разбира се, твърде слаби и в действителност имат само, да речем кожа от понятия върху костите от интелектуално усилие; но това са, все пак, внушителни царици, които отвеждат в духовния свят този Капела, най-древния писател, говорил за седемте свободни изкуства. Той се запознава, така да се каже, малко по малко с тези седем царици най-напред с царица Граматика, после с царица Риторика, с царица Геометрия, с царица Музика и накрая с Небесната царица Астрология, която доминира над всички. Защото това абсолютно са царици. Както казахме, те са 7 на брой. Женската седемкратност ни влече към висините, така би могъл да заключи Капела, когато описва своя път към мъдростта.
към текста >>
Но теологът, преминал вече онова, което раждаше
сливане
то между северните народи и римляните, казваше това: тук, в сетивния свят трябва да се търси познанието, тогава се получават понятията.
Стана така: от живото излезе най-напред алегорията, после интелектът. Пътят е дълъг от тази същност с природата на муза и която подейства още и на търсещия, в древни времена, пътя минаващ от изречената дума от човек с космично слово, за да може той да го премине и да трябва да каже: "Пей ми, о, Музо, гневът на Peleden Ахилeос,…* /* Първият стих от "Илиада"/, пътят е дълъг от тази среща с музата, която въвежда човешкото същество в света на духа, макар че вече не той, а музата пее за тази степен до онази, в която говореше после самата реторика в римлянина и по-късно, в това, което бе произлязло от смесицата със съществото, дошло от север, там, всичко става абстрактно, там, всичко става понятийно, там, всичко става интелектуално. Но колкото се приближаваме до изтока и след древните времена, толкова повече откриваме всички неща в конкретния живот на духа. Някогашния теолог отиваше да търси своите понятия съвсем близо до духовните същности, това е абсолютно вярно. После, той ги прилагаше към света тук долу.
Но теологът, преминал вече онова, което раждаше сливането между северните народи и римляните, казваше това: тук, в сетивния свят трябва да се търси познанието, тогава се получават понятията.
Но там не можеше да стане издигане до един духовен свят. Докато сега, римския колеж беше строго бдял за това, което хората имаха да почерпят, разбира се, тук долу, в сетивния свят. Докато някога, те имаха, разбира се също този сетивен свят, но търсеха понятията и идеите там, горе /рисува/, в духовния свят и осветяваха после физическия свят, сега те приемаха понятия та от физическия свят. Те не се издигаха много, стигаха само до интерпретация на физическия свят. Но, както се знае, наследството беше тук.
към текста >>
42.
ТРЕТА ЧАСТ. ЛЕКЦИЯ, Хага, 5 ноември 1922 г. Скритите страни на човешкото съществуване и Христовият импулс
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
От една страна, в първия стадий на спането в копнежа си към
Бога
човекът изживява нещо, което, когато е буден, го настройва да развива религия.
За това състояние на съня човешкото същество изглежда различно, според това дали го наблюдаваме преди или след Мистерията на Голгота. Човекът се нуждае именно от една външна космическа обвивка срещу това, което бих означил като разкъсан в много душевни образи. В древните времена, предхождащи Мистерията на Голгота, посветените, древните инициирани са давали по обиколния път чрез своите ученици, чрез учителите, които са изпращали в света заради хората, определени религиозни поучения, които са предизвиквали чувства в будния дневен живот. Тези указания, които са били изживявани от хората също в култови ритуали, са усилвали душите, така че те са внасяли в съня си нещо като ехо от тези религиозни настроения. Вие виждате смяната между спане и будност!
От една страна, в първия стадий на спането в копнежа си към Бога човекът изживява нещо, което, когато е буден, го настройва да развива религия.
Развива ли се религията в будния дневен живот - а в древни времена тя е била развивана чрез посветените, това отново се отразява върху втория стадий след заспиването: душата се чувства достатъчно силна чрез ехото от религиозното настроение в известен смисъл да понесе своето разкъсване, изобщо да устои сред множеството. Това е трудността при нерелигиозните хора, че нямат такава нощна помощ срещу разпокъсаността на душата в много души и че това, което изживяват без религиозната подкрепа, го внасят в дневния живот. Защото всичко, което се преживява през нощта, се пренася като следствие в дневния живот. Не е много далеч назад времето, през което нерелигиозността е играла толкова голяма роля при хората, както през 19-то столетие. Хората все още имат следствия от това, което по-ранните, по-честните религиозни времена са представлявали за човека.
към текста >>
Физическото човешко тяло получава своето значение едва когато го разглеждаме като
сливане
на всички възвишени величествени сили, които се изтъкават между смъртта и новото раждане.
Нищо не е разбираемо в този свят, ако не бъде разбрано, като се изхожда от Космоса. Човекът ще се почувства истински като човек едва когато, изхождайки от едно истинско духовно познание, можем да му кажем каква е неговата връзка с това, което се намира зад сетивно-физическото съществуване. Дори днес хората на Земята още да не знаят, те несъзнателно жадуват за такова знание. А каквото днес се развива конвулсивно във всички области, било в областта на духовния, външния правов или стопанския живот, всичко в края на краищата е действие на духовността. Всичко това може да се доведе от упадък до възход само чрез това, че човекът отново се научи да знае нещо за своята взаимовръзка с надсетивното битие; защото физическото битие не е нищо, ако то не се вземе във връзката му с надсетивното битие.
Физическото човешко тяло получава своето значение едва когато го разглеждаме като сливане на всички възвишени величествени сили, които се изтъкават между смъртта и новото раждане.
Това е трагичността на материалистическия мироглед, че той сам не познава материалното. Човешкото тяло се поставя на масата за аутопсия, изследват се грижливо неговите тъкани и физически съставни части. Това го правим, защото искаме да изучим материята. Но по този път не се научаваме да я познаваме, защото тя е действие на духа и ние ще я опознаем едва когато можем да я проследим в онези стадии, където тя се изплита от духа. Точно физическо-материалното съществуване ще стане разбираемо за хората, когато те биват космически въведени с душата си в душевността и духовността
към текста >>
43.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 15 Декември 1922
GA_219 Отношението на звезд.свят към човека
Свободата ще възникне за онзи човек, който след раждането си живее съобразно споменатия вече ритъм от духовния свят:
Сливане
със Съществата от висшите Йерархии, освобождаване от Йерархиите, после от ново
сливане
.
И ние получаваме тези напътствия, за да изградим нашето физическо тяло. Да, в нашето тяло действува една формираща сила, при детето тя е една формираща сила, която не се определя от детското съзнание като „памет"; тази могъща сила действува в растежните процеси. По-късно от тази могъща сила се обособява и отделя „нещо", което е по-нежно и фино, и то е вече не друго, а човешката памет. С нея е свързан и един друг факт: Че тук на Земята човек живее преди всичко със самия себе си. Паметта обаче има нещо много общо и с това, което от едната си страна се изправя пред нас като човешкия егоизъм, а от другата си страна като човешката свобода.
Свободата ще възникне за онзи човек, който след раждането си живее съобразно споменатия вече ритъм от духовния свят: Сливане със Съществата от висшите Йерархии, освобождаване от Йерархиите, после от ново сливане.
Разбира се тук на Земята този ритъм не съществува. Вместо него ние виждаме двете толкова близки една с друга човешки способности: Способността да обичаме и способността да си спомняме. И все пак за човека може да остане едно не малко наследство от този ритъм в духовния свят. Едва тогава силите на паметта и силите на любовта ще намерят своите правилни съотношения в един или друг земен живот. От една страна човекът ще може да развие истинско и безкористно разбиране за другия човек, от друга страна в своето протъкано от спомени мислене, той неизбежно ще укрепи своето собствено съвършенство, ще укрепи цялата си личност с помощта на другия човек, с помощта, която може да бликне от едно общо съизживяване на света в неговите безкрайни богатства, в неговото развитие, в съдбите, които хората намират тук на Земята.
към текста >>
От една страна човекът ще може да развие истинско и безкористно разбиране за другия човек, от друга страна в своето протъкано от спомени мислене, той неизбежно ще укрепи своето собствено съвършенство, ще укрепи цялата си личност с помощта на другия човек, с помощта, която може да бликне от едно общо съизживяване на света в неговите безкрайни
бога
тства, в неговото развитие, в съдбите, които хората намират тук на Земята.
Свободата ще възникне за онзи човек, който след раждането си живее съобразно споменатия вече ритъм от духовния свят: Сливане със Съществата от висшите Йерархии, освобождаване от Йерархиите, после от ново сливане. Разбира се тук на Земята този ритъм не съществува. Вместо него ние виждаме двете толкова близки една с друга човешки способности: Способността да обичаме и способността да си спомняме. И все пак за човека може да остане едно не малко наследство от този ритъм в духовния свят. Едва тогава силите на паметта и силите на любовта ще намерят своите правилни съотношения в един или друг земен живот.
От една страна човекът ще може да развие истинско и безкористно разбиране за другия човек, от друга страна в своето протъкано от спомени мислене, той неизбежно ще укрепи своето собствено съвършенство, ще укрепи цялата си личност с помощта на другия човек, с помощта, която може да бликне от едно общо съизживяване на света в неговите безкрайни богатства, в неговото развитие, в съдбите, които хората намират тук на Земята.
Да, ние често можем да наблюдаваме подобни правилни съотношения като последици от ритъма в духовния свят. Обаче тези съотношения могат да бъдат и тежко смутени. Например може да се получи така, че един човек да се увлича единствено от своите собствени изживявания. В този случай той не изпитва никакъв интерес към изживяванията на другите хора около него и малко по малко губи способността да ги разбира; той съсредоточава интересите си изключително в сферите на своето собствено спомняне, а те са дълбоко свързани с неговия Аз; всичко това укрепва егоизма. Подобен човек рано или късно стига до конфликт със самия себе си, до безредие и хаос, понеже между смъртта и новото раждане той не е навлязъл в споменатия ритъм с Йерархиите.
към текста >>
44.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, 19.04.1924
GA_233a Великденският празник
Изведнъж предишните мелодии се обръщаха в ликуващи песни, в химни, прославящи завръщането на
бога
и повторното му
сливане
с живота.
По този начин съответните древни религии до голяма степен приеха характера на един фетишизъм. Защото в образа на слизащия бог на красотата и на младежката сила, символизиращ пред външния свят непобедимата и самоутвърждаваща се зародишна мощ, много хора виждаха това, което човек носеше или би могъл да носи в себе си като вътрешна стойност, като вътрешно достойнство и величие. В съпровода на песнопения и други свещени ритуали, които издаваха най-дълбоката човешка мъка на света, хората спускаха това божествено изображение в морето ако морето се намираше наблизо, или пък в нарочно подготвено изкуствено езеро до мистерийния храм където то обитаваше в продължение на три дни. През тези три дни цялата човешка общност, която изповядваше този култ, се потапяше в неописуема сериозност и пълна тишина. След третия ден хората изваждаха божественото изображение от водата.
Изведнъж предишните мелодии се обръщаха в ликуващи песни, в химни, прославящи завръщането на бога и повторното му сливане с живота.
Тази церемония беше външна и показна, но тя разтърсваше душите на много хора. Всъщност тази церемония в своя външен ритуал и във външното протичане на своя култ, тази церемония постоянно загатваше за това, което се разиграваше в свещените Мистерии с онзи човек, избиран и подготвян от йерофантите, за да стигне до Посвещение. През онези древни епохи всеки от кандидатите за Посвещение трябваше да престои определено време в една съвсем необичайна обстановка. Стените, подът и таванът на залата бяха черни. Цялата зала, в чиято среда се намираше единствено един ковчег или подобна на ковчег клетка, беше мрачна и тъмна.
към текста >>
Великият есенен празник пораждаше у човека непоколебимата сигурност, или поне ясното предчувствие: смъртта, която всяка есен завладява целия природен свят, същата тази смърт връхлита и върху човека; тя връхлита дори и върху символа на красотата, младостта и величието на човека
бога
Адонис.
За всеки ученик, допуснат до Мистериите, беше напълно ясно: в чисто земните и материални процеси, които се разиграваха в човека, Мистериите обхващат и отразяват такива процеси и събития, каквито човекът издигайки се след физическата смърт в просторите на астрално-духовния Космос изживява в съвършено други форми на съществувание. Разбира се, имаше и хора а те бяха преобладаващото мнозинство които поради едни или други недостатъци не бяха допускани до Мистериите, като по този начин бяха лишавани от възможността да възприемат духовния свят. Именно за тях беше създаден и култа, т.е. изображението на това, което ставаше в Мистериите. Съответният мистериен празник в случая празника на Адонис съвпадаше с есенното повяхване, с есенната пустота, с радикалното есенно подчертаване на преходността в земните явления и факти, с есенния полъх на умирането и смъртта.
Великият есенен празник пораждаше у човека непоколебимата сигурност, или поне ясното предчувствие: смъртта, която всяка есен завладява целия природен свят, същата тази смърт връхлита и върху човека; тя връхлита дори и върху символа на красотата, младостта и величието на човека бога Адонис.
Богът Адонис също трябва да умре. И ние виждаме, че сега той се появява не другаде, а в земното съответствие на космическия етер, във водата. Обаче точно както Адонис се измъква и освобождава от водата, така и човешката душа се издига над „водата" на Космоса, т.е. над космическия етер. Това става приблизително три дни след като човек мине през Портата на смъртта.
към текста >>
То гледаше в смъртта на
бога
, в смъртта на красотата, величие то и младежкия устрем.
По този начин обаче изчезна онова непосредствено отношение, което беше свързано с празника на Адонис, онова отношение, което можеше да бъде свързано и с Мистерията на Голгота. На времето след земната смърт на всеки индивид човешката душа знаеше: Ето, сега човекът минава в пълна сериозност през Портата на смъртта и през изпитанията на трите дни; после обаче душата трябва да се изпълни с празнично и радостно настроение, защото тя е непоколебимо уверена, че тъкмо след смъртта, тя ще се върне в своето духовно отечество. Но сега това дълбоко изживяване престана да вълнува човека и той не черпеше от него никакви сили. Онази сила, която живееше в празника на Адонис, умря. Затова и въпросът да се възроди отново тази сила, стана основен въпрос за човечеството.
То гледаше в смъртта на бога, в смъртта на красотата, величие то и младежкия устрем.
Този бог ще бъде потопен в морето. Всички ще потънат в тъга, в сериозно и мрачно настроение. Защото по отношение на преходния земен свят трябваше да се изгради именно такова настроение. Обаче тъкмо това настроение трябваше да се преобрази от човешката душа в един радостен трепет при нейното пробуждане в свръхсетивния свят. Когато богът, съответно неговото изображение, беше изваждан от водата, тогава истинският последовател на тази религия, обръщайки поглед към човешката душа, няколко дни след смъртта, виждаше ясно: Това, което става с мъртвия човек в духовния свят, ето, то израства сега пред моята душа под образа на Адонис, възкръсналия бог на красотата и младежката сила.
към текста >>
45.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 26 декември, 1923 г.
GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух
По такъв начин ние имаме в една личност от една страна остатъци от древните завоевателски обичаи и ритмически настроена памет, а от друга - това, което и е останало от виденията и прозренията в скритите мистерии на Космоса; от
сливане
то на тези две неща е израснала, както понякога ставало в тези древни времена, цялата социална структура на този град в Мала Азия.
В другата индивидуалност, която също е дошла в този град, ние имаме такава, която е пребивавала сравнително дълго в планетарно битие и едва по-късно е намерила своя път обратно към Земята. Вие можете да прочетете за това в моите щутгартски лекции, изнесени от малко по- различна гледна точка преди тринадесет години. И така, тази втора индивидуалност е завързала близко приятелство с Гилгамеш и те съумели съвместно да уредят социалния живот в града на наистина здрава основа. Това е било възможно, защото на втората индивидуалност и е останал голям запас от знания, придобити през времето на пребиваване в космоса извън Земята, поради малобройните земни инкарнации. Еабани е имал, както вече казах в Щутгарт, нещо като просветлено възприятие - ясновиждане, ясночуване и това, което можем да наречем яснознание.
По такъв начин ние имаме в една личност от една страна остатъци от древните завоевателски обичаи и ритмически настроена памет, а от друга - това, което и е останало от виденията и прозренията в скритите мистерии на Космоса; от сливането на тези две неща е израснала, както понякога ставало в тези древни времена, цялата социална структура на този град в Мала Азия.
Мир и щастие се спуснали над града и неговите обитатели и всичко би било наред, ако не се беше случило едно събитие, което преобърнало хода на нещата в друга посока. В този град съществували мистерии, мистерии на някаква богиня, и тези мистерии пазили твърде много тайни на Космоса. Но това са били в смисъла на онези времена, може да се каже, синкретични мистерии, тоест в тези мистерии са били събрани откровения от различни мистерии на Азия. И съдържанието на тези мистерии се е култивирало и преподавало там по различни и изменящи се, съобразно момента, способи. Но това е било трудно постижимо за личността, която в епоса носи името Гилгамеш, и той изказал обвинение против мистериите, смятайки, че учението им е противоречиво.
към текста >>
И така, когато разглеждаме следващия живот и развитието на личността, която в епоса носи името Гилгамеш, ние трябва да виждаме в нея съвместната дейност на две личности, при това по такъв начин, че в следващите години от живота си Гилгамеш получава интуиции и озарения от Еабани и продължава да действа, макар и сам, но не просто от собствената си воля, а от волята на двамата, от
сливане
то на двете воли.
Особено се е култивирало такова общение в мистериите. И така, жреците на мистериите на Ищар се обърнали към тези духовни сили, към които те винаги се обръщали, когато искали просветление, и станало така, че тези духовни сили наложили някакво наказание на града. В онези времена това са изразявали по следния начин: нещо, което всъщност е духовна сила от висок порядък, е действало в Ерех като животинска сила, като страшна, призрачна животинска сила. Всевъзможни беди се стоварили върху жителите - физически болести, а също душевни разстройства. В резултат личността, привързана към Гилгамеш, наречена в епоса Еабани, умряла, но, за да може мисията на другата личност да бъде продължена на Земята, тя останала в духовна връзка с тази личност даже след смъртта си.
И така, когато разглеждаме следващия живот и развитието на личността, която в епоса носи името Гилгамеш, ние трябва да виждаме в нея съвместната дейност на две личности, при това по такъв начин, че в следващите години от живота си Гилгамеш получава интуиции и озарения от Еабани и продължава да действа, макар и сам, но не просто от собствената си воля, а от волята на двамата, от сливането на двете воли.
Това, което ви представих тук, е било нещо напълно осъществимо в онези древни времена. Животът на човешките мисли и чувства не е бил тогава толкова единен и неделим, както сега. Затова човек не е можел да има опит със свободата в този смисъл, в който го имаме сега. Било е напълно възможно, или за духовно същество, което никога не се е въплъщавало на Земята, да действа чрез волята на земна личност, или, както в този случай, за човек, който е преминал през на прага на смъртта и е имал следсмъртно съществуване, да говори и действа чрез волята на някаква личност на Земята. Така е било с Гилгамеш.
към текста >>
И от това, което е възникнало от
сливане
то на двете воли, Гилгамеш е могъл с достатъчна яснота да разбере, в кой момент от историята на човечеството той самият се намира.
Това, което ви представих тук, е било нещо напълно осъществимо в онези древни времена. Животът на човешките мисли и чувства не е бил тогава толкова единен и неделим, както сега. Затова човек не е можел да има опит със свободата в този смисъл, в който го имаме сега. Било е напълно възможно, или за духовно същество, което никога не се е въплъщавало на Земята, да действа чрез волята на земна личност, или, както в този случай, за човек, който е преминал през на прага на смъртта и е имал следсмъртно съществуване, да говори и действа чрез волята на някаква личност на Земята. Така е било с Гилгамеш.
И от това, което е възникнало от сливането на двете воли, Гилгамеш е могъл с достатъчна яснота да разбере, в кой момент от историята на човечеството той самият се намира.
Благодарение на влиянието на духа, който го е инспирирал, той започнал да разбира, че азът се е потопил във физическото и в етерното тяло, които са смъртни, и от този момент проблемът за безсмъртието започнал да играе твърде значителна роля в живота му. Всичките му усилия са били насочени към това, с едни или други средства да проникне в самата сърцевина на този проблем. Мистериите, в които се е съхранявало това, което е можело да се каже относно безсмъртието в онези дни на Земята, неохотно са откривали своите тайни на Гилгамеш. Мистериите все още са имали собствени традиции, и в техните традиции се е съхранявало също в значителна степен живото знание, съществувало на Земята в атлантските времена, когато древната, първоначална мъдрост е управлявала сред хората. Но носителите на тази първоначална мъдрост, които някога са странствали по Земята в качеството им на духовни същества, много отдавна се отделили от нея и основали космическа колония на Луната, така, че са чисти детинщини да се счита, че Луната е мъртво, обледенено тяло, както описват това съвременните физици.
към текста >>
И животът на тези две личности – който частично се пада в последните години, когато Хераклит* още е живеел в Ефес, а отчасти след това, - станал особено вътрешно
бога
т и е бил мощно озарен отвътре от светлината на великите космически тайни.
Благодарение на това те са носили вътре в себе си силно съзнание за човешката връзка с висшия, с духовния свят и заедно с това силна, интензивна способност да чувстват и преживяват своето отношение към земното. Защото ако вие постоянно имате две съвместни течения, които не можете да разделите, тогава те се разтварят и се губят едно в друго. Ако са ясно различими, можете да съдите за едното с помощта на другото. Тези две личности са можели също така, от една страна, от самия живот да съдят за духовния аспект на горния свят, което е идвало до тях като отзвук от предните инкарнации. И сега – тъй като произхода на природните царства им е бил съобщен в мистериите на Ефес под влиянието на богинята Артемида – те са могли, от друга страна, да разбират, как са възникнали нещата, намиращи се на Земята извън човека, как постепенно всичко извън човека на Земята е било образувано от първичното вещество и как човек също е възприел това вещество.
И животът на тези две личности – който частично се пада в последните години, когато Хераклит* още е живеел в Ефес, а отчасти след това, - станал особено вътрешно богат и е бил мощно озарен отвътре от светлината на великите космически тайни.
/*Хераклит Ефески, около 535-475 пр. Р.X. - философ/. Освен това в тях е имало ясно съзнание, че човек в своя душевен живот може да бъде съединен не само с хоризонтално разпростряното около него по Земята, но и с това , което извисява, когато той сам достига висините на своето същество. Такава е била вътрешната организация на душите на тези две личности, които действали съвместно в началото на египетско-халдейската епоха, а след това са живели заедно във времената на Хераклит и после във връзка с мистериите на Ефес. И сега тази съвместна дейност може да бъде проследена по-нататък.
към текста >>
46.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 13 юли 1924 г.
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
И усилията на учителите бяха насочени към задачата да доведат учениците до предчувствието за това живо общуване с изпълнената от
Бога
и от божествената субстанция природа; да проникнат до тъкането и живота на елементите.
И когато един такъв човек, който се стремеше към познание, беше достатъчно обучаван от тази богиня относно минералното, растителното и животинското естество, когато беше въведен в живите сили, чрез нея той се научаваше да познава природата на четирите елемента: земя, вода, въздух, огън. Той се научаваше да познава, как сред минералното, растителното и животинското естество витаят и тъкат тези конкретно разливащи се над света четири елемента: земя, вода, въздух, огън. И самият той със своето етерно тяло се чувстваше вплетен в тъкането на земното с неговата тежест, на водата с нейната живителна сила, на въздуха с неговата събуждаща усещане сила, на огъня с неговата запалваща аза сила. В това се чувстваше вплетен човекът. Той чувстваше това като дар на поучението, получено от богинята Природа, приемница и метаморфоза на Прозерпина.
И усилията на учителите бяха насочени към задачата да доведат учениците до предчувствието за това живо общуване с изпълнената от Бога и от божествената субстанция природа; да проникнат до тъкането и живота на елементите.
След като учениците бяха стигнали толкова далеч, те биваха въвеждани в планетната система. Тогава научаваха, как при опознаването на планетната система заедно с това се получава познание за човешката душа: - Научи се да познаваш, как подвижните звезди се движат на небето и тогава ще научиш, как твоята собствена душа действа, тъче и живее вътре в теб. - Това беше поставяно пред учениците. След това те бяха довеждани до това, което се наричаше «Великият океан». Този океан беше космическото море, което от планетите, от подвижните звезди извеждаше към почиващите звезди, към неподвижните звезди.
към текста >>
Задълбочете се върху това, което се крие в тези намерения и върху вашите души ще подейства основата на онова, което трябва да доведе до
сливане
то на човешките души в атропософското движение.
Исках да представя пред вашата душа факти, от които да почувствате, на какво се натъква погледът, когато искаме да го насочим върху душите, които преди тяхното настоящо земно съществуване така са минали през едно духовно развитие между смъртта и едно ново раждане, че на Земята в тях се роди копнеж към антропософията. В света действат съвместно най-противоположните възгледи, които създават едно цяло. И сега онези души, които в 12-то столетие работиха във великата школа от Шартр и онези, които бяха свързани с тях чрез една от най-големите духовни общности, но в свръхсетивния свят в началото на 13-то столетие, - духовете от Шартр сега действат съвместно с тези души, които съвместно с тях бяха култивирали аристотелизма, безразлично дали едните действат тук на Земята, а другите все още в свръхсетивния свят, в стремежа да създадат една нова духовна епоха в земното развитие. Сега за тях е важно да съберат душите, които от дълго време са свързани с тях, да съберат душите, с които може да бъде основана една духовна епоха, за да създадат по някакъв начин за относително кратко време всред отиващата иначе към гибел цивилизация възможността за едно съвместно действие в земна инкарнация на духовете от Шартр от 12-то столетие и свързаните с тях духове от 13-то столетие, за да могат те да работят съвместно в земното съществуване, да могат да действат заедно, за да развият отново духовността в цивилизацията, която иначе плува във водите на залеза и упадъка. С това исках да ви опиша намерения, които днес се култивират, така да се каже, - не на Земята, а между небето и Земята, тях именно исках да опиша.
Задълбочете се върху това, което се крие в тези намерения и върху вашите души ще подейства основата на онова, което трябва да доведе до сливането на човешките души в атропософското движение.
[1] Данте Алигери, 1265-1321. Първото издание на «Божествена комедия» се появява през 1472. [2] аз загатнах тук преди години: Сравни лекциите от края на Декември 1918 в «Wie kann die Menschheit den Christus wiederfinden? Как човечеството отново може да намери Христос», Събр. съч. 187.
към текста >>
47.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 12. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Тогава се учи да се познава -
сливане
то с другия, истинската отдаденост на другия.
Тя сигурно може да бъде съвсем истинска, но въпреки това, много често е помътена от смесването със самолюбието. Човек обича другия, понеже той върши това или онова, понеже той е при него поради различни основания, които са тясно свързани със самолюбието. Но в живота може да се изучава и безкористната обич. Тя също съществува. Може да се учи да се изгонва самолюбието от любовта.
Тогава се учи да се познава - сливането с другия, истинската отдаденост на другия.
Вие виждате, че към тази отдаденост, към тази безкористна любов отново може да се присъедини онова чувство, което човек трябва да има за самия себе си, когато иска да предчувства предхождащия си земен живот. Приемете, че сте един човек, роден през 1881 и живеете досега. Вие сте били роден като един човек в един земен живот, да кажем през 737 и през 799 сте умрели. Сега наоколо се разхожда човекът, личността Б през деветнадесето, двадесето столетие, а някога през осмото столетие се е разхождала наоколо личността, която сте били самият вие. И двете са свързани чрез живота между смъртта и новото раждане.
към текста >>
Отец е всичко, не се признава никакво троично разчленяване на
Бога
.
Но в определена възраст ние ставаме свободни хора и с това не изгубваме нашата човешка същност, а се издигаме до едно по-висше формиране на човека. Това, което действа в нас, при което ние ставаме свободни хора, при което ние се откъсваме от природата, това е слънчевата същност, Христос, втората форма на Триединството. Това обаче, което ни дава импулса да разберем, че ние не живеем само в тялото, а - когато е привършило развитието на тялото, - отново се събуждаме, биваме събудени като дух, то живее в нас като импулса на така наречения Свети дух. Ние можем да опознаем цялата човешка същност само в нейната връзка с това Триединство; там се разглежда това конкретно. Срещу тази конкретност се изправя мохамеданството, абстракцията: «Няма никакво друго божествено същество, освен самият Бог-Отец, единственият бог».
Отец е всичко, не се признава никакво троично разчленяване на Бога.
- Този непосредствен бащин протест е самият Мохамед, такива бяха и неговите приемници. В една епоха, където като най-висшата човешка способност може да се изгради само абстрактното, само чисто мисловното, сухото, прозаичното, в една такава епоха постепенно човекът обожествяваше своя мисловен живот, понеже се познаваше само единия абстрактен Бог, той все повече и повече се идентифицираше с мисленето. Човекът го божествяваше, като беше забравил, че мисленето има една алтруистична черта, все още това човешко мислене, този човешки интелект. В приемниците на Мохамед по оригинален начин беше заложена тази абстрактност в представите за света. Един от тези приемници беше Муавия.
към текста >>
48.
1. СКАЗКА ПЪРВА. Арнхайм, 18 юли 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Между тези учители имаше също такива, които получиха тези съобщения от древни времена и което изгря като един вид вдъхновение; така щото те още можаха да изживеят един макар и по-силен или по-слаб отблясък на онова, което през първите столетия на християнството хората можеха да виждат под въздействието на едно мощно вдъхновение като
сливане
на
Бога
на Слънцето в Тайната на Голгота.
За онези, които днес разглеждат историята по общоприетия начин, съвсем не съществуват най-важните факти. Преди всичко не съществува никакво истинско разбиране за тези "еретически" души; често пъти самите тези еретически души, които са слезли на Земята към 19-то столетие било като уморени от християнството, било като копнеещи за християнството, не познават себе си. Към 7-то, 8-то столетие постепенно изчезнаха онези предания върху Христос, които живееха между еретиците, ставащи уморени от Християнството. Те останаха да съществуват още само в малки кръгове, където бяха подържани до средата на Средновековието, до 12-то столетие. Тогава съществуваха, бих могъл да кажа, малки кръгове от богопомазани учители, които бяха получили още нещо от преданията на древните времена върху духовното Християнство, върху космологическото Християнство.
Между тези учители имаше също такива, които получиха тези съобщения от древни времена и което изгря като един вид вдъхновение; така щото те още можаха да изживеят един макар и по-силен или по-слаб отблясък на онова, което през първите столетия на християнството хората можеха да виждат под въздействието на едно мощно вдъхновение като сливане на Бога на Слънцето в Тайната на Голгота.
Следователно съществуваха две течения. Първо онова течение, което произхожда пряко от еретическите движения на първите столетия на Християнството. Тези души бяха подбуждани още от това, което живееше в древния гръцки платонизъм. Те бяха подбуждани така, че, когато чрез преданията от древните време на настъпваше вътрешният душевен пролом, винаги можеха да виждат слизането и действието на Христос на Земята под въздействието на едно макар и слабо, но все пак съществуващо вдъхновение. Това беше платоническото течение.
към текста >>
49.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
За раждането на естетиката беше необходимо онова време, в което човекът свободен и независим от веригите на природата виждаше духа в неговата неразмътена яснота, в което обаче също отново е възможно едно
сливане
с природата.
Докато тази наука не знаеше, какво трябва да мисли върху изкуството, родиха се най-величествените творения на християнското изкуство. Философията, която в онова време вървеше след богословието носейки неговите шлейфове, тя не съумя да създаде на изкуството никакво място в прогреса на културата, както не може да стори това великият идеалист на гърците, "Божественият Платон". Платон обяви изобразителното изкуство и драматиката просто за вредни. Той имаше толкова малко понятие за самостоятелната задача на изкуството, че прояви милост към музиката само затова, защото подпомагала храбростта във войната. Във времето, когато дух и природа бяха толкова вътрешно свързани, не можа да се роди науката на изкуството, но тя не можа да се роди също в онова време, в което дух и природа стояха единият срещу другата като непримирими противоположности.
За раждането на естетиката беше необходимо онова време, в което човекът свободен и независим от веригите на природата виждаше духа в неговата неразмътена яснота, в което обаче също отново е възможно едно сливане с природата.
Че човекът се издига над становището на гърцизма, това си има своята добра причина. Защото в сбора от случайности, от които е съставен светът, в който ние се чувствуваме поставени, ние никога не можем да намерим Божественото, необходимото. Ние не виждаме нищо около нас освен факти, които биха могли да имат също и друга форма; не виждаме нищо освен индивиди и нашият дух се стреми към видимото, към първо образното, ние не виждаме нищо освен това, което има край, което е преходно и нашият дух се стреми към безкрайното, непреходното, вечното. Следователно, ако отчужденият от природата човешки дух трябва отново да се върне към природата, това връщане трябва да стане към нещо друго, а не към онзи сбор от случайности. И това връщане означава за Гьоте: връщане към природата, обаче връщане с цялото богатство на развития дух, с достигнатото високо развитие на новото време.
към текста >>
И това връщане означава за Гьоте: връщане към природата, обаче връщане с цялото
бога
тство на развития дух, с достигнатото високо развитие на новото време.
За раждането на естетиката беше необходимо онова време, в което човекът свободен и независим от веригите на природата виждаше духа в неговата неразмътена яснота, в което обаче също отново е възможно едно сливане с природата. Че човекът се издига над становището на гърцизма, това си има своята добра причина. Защото в сбора от случайности, от които е съставен светът, в който ние се чувствуваме поставени, ние никога не можем да намерим Божественото, необходимото. Ние не виждаме нищо около нас освен факти, които биха могли да имат също и друга форма; не виждаме нищо освен индивиди и нашият дух се стреми към видимото, към първо образното, ние не виждаме нищо освен това, което има край, което е преходно и нашият дух се стреми към безкрайното, непреходното, вечното. Следователно, ако отчужденият от природата човешки дух трябва отново да се върне към природата, това връщане трябва да стане към нещо друго, а не към онзи сбор от случайности.
И това връщане означава за Гьоте: връщане към природата, обаче връщане с цялото богатство на развития дух, с достигнатото високо развитие на новото време.
Принципът на делението на природа и дух не отговаря на Гьотевите възгледи; той иска да вижда в света само едно велико цяло, една единна еволюционна верига от същества, в която човекът съставлява един член, макар и най-висшия. Природата! ние сме заобиколени от нея и обгърнати от нея без да можем да излезем от нея и без да можем да проникнем по-дълбоко в нея. Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц и продължава да действува с нас, докато се уморим и падаме от нейните ръце". И в книгата върху Винкелман: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата.
към текста >>
Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно
бога
то, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни.
И в книгата върху Винкелман: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата. На него му е чуждо това, което той самият намира при много особено надарени хора: "особеността да чувствува един вид боязън пред действителния живот, да се оттегли в самия себе си, да създаде в самия себе си един собствен свят и по този начин да върши най-превъзходното към вътрешността". Гьоте не бяга от действителността, за да си създаде един абстрактен свят на мислите, който няма нищо общо с тази действителност; не, той се задълбочава в нея, за да намери в нейните вечни промени, в нейното развитие и движение нейните непроменящи се закони, той застава срещу индивида, за да види в него първообраза. Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението.
Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни.
Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност". В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия. Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива. Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле. Шилер е вникнал тук по-дълбоко от който и да е друг в устройството на Гьотевия гений.
към текста >>
Този е смисълът на Гьотевите думи в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност": "Когато в областта на моралното се издигнем чрез вяра в
Бога
, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първото същество, тогава в областта на интелектуалното би трябвало да бъде същият случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа станем достойни да участвуваме духовно в нейните произведения.
На 23 август 1794 година той обясни на Гьоте същността, която лежи на основата на неговия дух, със следните думи: "Вие вземате заедно цялата природа, за да получите светлина върху отделните неща; вие търсете в цялостността на нейните форми на проявите обяснителната основа за индивида. От простата организация се издигате стъпка по стъпка до повече сложната, за да изградите накрая най-сложната от всички, да го изградите генетично от материалите на цялата сграда на природата. Чрез това, че го пресъздавате един вид от природата, вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника". В това пресъздаване се крие ключът за разбиране светогледа на Гьоте. Ако искаме да се издигнем до първообразите на нещата, до това, което не се променя във вечните промени, тогава трябва да разгледаме не това, което е завършено, защото то не отговаря вече напълно на идеята, която се изразява в него, а трябва да се върнем към това, което става, което се развива, трябва да подслушваме природата в нейното творчество.
Този е смисълът на Гьотевите думи в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност": "Когато в областта на моралното се издигнем чрез вяра в Бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първото същество, тогава в областта на интелектуалното би трябвало да бъде същият случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа станем достойни да участвуваме духовно в нейните произведения.
Аз проникнах първо несъзнателно и от вътрешен подтик неуморно до първообразното, до типичното". Следователно Гьотевите първо образи не са празни схеми, а са тласкащи, работещи зад явленията сили. Това е "по-висшата природа" в природата, която Гьоте иска да завладее. От това ние виждаме, че в никой случай действителността, каквато тя стои разпростряна пред нашите сетива, не е нещо, при което трябва да спре човекът стигнал до една по-висока степен на културата. Само когато човешкият дух прекрачва тази действителност, счупва черупката и стига, до ядката, на него му се открива това, което подържа в единство този свят в неговата най-дълбока вътрешност.
към текста >>
Богът беше станал човек, за да издигне човека до
Бога
.
Тази религиозна /така трябва да я наречем/ мисия на изкуството Гьоте изразява в книгата върху Винкелман със следните величествени думи: "Когато човекът е поставен на върха на природата, той вижда отново себе си като една цяла природа, която отново трябва да произведе в себе си един връх. За целта той се извисява, стига до този връх, като се проникне с всички съвършенства и добродетели, призовава подбора, реда, хармонията и значението и се издига накрая до производството на художественото творение, което заема наред с неговите други дела и произведения едно блестящо място. Щом веднъж е произведено, то стои в своята идеална действителност пред света, произвежда едно трайно действие, най-висшето: защото развивайки се духовно от всички сили, то взема в себе си всичко величествено, достойно за уважение и любов и одушевявайки човешката форма, то издига човека над самия него, затваря кръга на неговия живот и на неговите дела и го обожествява за настоящето, в което се съдържа миналото и бъдещето. От такива чувства бяха обзети онези, които виждаха олимпийския Юпитер, както можем да видим това от описанията, съобщенията и свидетелствата на древните хора.
Богът беше станал човек, за да издигне човека до Бога.
Хората виждаха най-високото достойнство и бяха въодушевени за най-висшата красота". С това на изкуството беше признато високото значение за културния напредък на човечеството. Характерно е за мощния епос на германския народ, че първо той стигна до това познание, отбелязвайки, че от едно столетие насам всички германски философи водят борба да намерят най-достойната научна форма за особения начин, по който в произведението на изкуството духовното и природното, идеалното и реалното се сливат едни с други. И задачата на естетиката не е никоя друга, освен да разбере това проникване в неговата същност и да го преработи в отделните форми, в които то се проявява в различните области на изкуството. Да бъде възбуден проблемът по посочения от нас начин и да постави в течение всички главни естетически въпроси, това е заслуга на излязлата в 1790 година книга на Кант "Критика на разсъдъчната способност", обясненията на която бяха приети със симпатия от страна на Гьоте.
към текста >>
Тук в нас прониква едно
бога
то съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа.
При красивото въпросът "за какво" се съдържа в самия предмет и умът няма нужда да се издигне над него. От тук Шилер започва да развива своите идеи. И той прави това, като втъкава идеята на свободата в редицата от мисли по такъв начин, който прави най-висока чест на човешката природа. Първо Шилер поставя един срещу друг два проявяващи се независимо подтици на човека. Първият е така нареченият материален подтик или нуждата да държим нашите сетива отворени за вливащия се в нас външен свят.
Тук в нас прониква едно богато съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа.
Тук всичко става с една безусловна необходимост. Това, което възприемаме се определя от вън; тук ние не сме свободни, а сме подчинени, трябва просто да се подчиним на заповедта на природната необходимост. Вторият подтик е подтикът на формата. Това не е нищо друго освен разумът, който донася ред и закон в хаоса на съдържанието на възприятията. Чрез неговата работа се внася система в опита.
към текста >>
Само когато извървим цялата
бога
тство на жизнените прояви, в които този универсален дух се е изразил, пред нашата душа се явява неговото същество, неговата тенденция, от която всичко извира при него и която бележи една върхова точка на човечеството.
И това може да важи също за някой друг отдел на нашите модерни науки. Когато Валтер фон Гьоте почина на 15 април 1885 година и съкровищата на Гьотевия дом станаха достъпни за нацията /Валтер фон Гьоте беше последния потомък на поета/, тогава някой би могъл да погледне потрепвайки с рамена към усърдието на учените, а именно такъв човек, който получаваше и най-малкия остатък от наследството на Гьоте и гледаше на него като към една реликва, която никак не би трябвало да се счита като малоценна за изследването. Обаче геният на Гьоте е неизчерпаем, той не може да бъде обгърнат с един поглед и ние можем да се приближим до него само постоянно от различни страни. И за тази цел всичко трябва да бъде добре дошло за нас. Също и това, което погледнато отделно изглежда без ценно, добива значение, когато го разгледаме във връзка с обширния светоглед на поета.
Само когато извървим цялата богатство на жизнените прояви, в които този универсален дух се е изразил, пред нашата душа се явява неговото същество, неговата тенденция, от която всичко извира при него и която бележи една върхова точка на човечеството.
Само когато тази тенденция стане нещо общо благо на всички духовно стремящи се, когато вярата стане нещо всеобщо, че ние трябва не само да разберем Гьотевия възглед за света, а да живеем в този възглед и той да живее в нас, само тогава Гьоте ще е изпълнил своята мисия. Този възглед за света трябва да бъде във всички членове на германския народ и далече над неговите граници знакът, в който те да се срещат и познават като в един общ стремеж. НЯКОЛКО ЗАБЕЛЕЖКИ 1. Тук става дума за естетика като една самостоятелна наука. Естествено биха могли да се срещнат изказвания върху изкуствата при ръководещите духове от по-стари времена.
към текста >>
50.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 9 ноември 1920
GA_314 Физиология и терапия от гледна точка на духовната наука
Аз бих желал да загатна за принципите, чрез които Духовната наука може да о
бога
ти медицината и терапията.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 9 октомври 1920 г. Позволете ми тази вечер да допълня с някои подробности непредвидените лекции, с които Ви занимавам през последните три дни.
Аз бих желал да загатна за принципите, чрез които Духовната наука може да обогати медицината и терапията.
Вече обясних причините поради които не искам да се впускам в прекалено тесни детайли: Освен повече време, това изисква и една строго профилирана аудитория. Сега аз бих желал да допълня моята тема с такива примери от духовнонаучното изследване, които да засилят изграждането на едно дълбоко доверие между широките кръгове от населението и лекарското съсловие. Колкото по-добро е доверието и разбирането спрямо медицината, толкова по-добре ще може да действува тя върху хората. Тази сутрин аз обясних как всъщност протича живота в човешкия организъм, как нервно-сетивната система, или накратко главата действува по противоположен начин спрямо системата веществообмен-крайници, и как ритмичната система осигурява тяхното равновесие. Всичко онова, което за нервно-сетивната система са сложни и необходими разградни процеси, всичко то е в постоянно съзвучие и взаимодействие с градивните процеси на веществообмена.
към текста >>
А самото
сливане
, самото обединяване на патологията, физиологията и терапията, изисква от нас пълно и всеотдайно проучване на вътрешно човешкия и извън човешкия природен свят.
В определени случаи постиженията на хомеопатията могат да са блестящи. Работата е там, че с малки дози фосфор или сяра изобщо с нещо което има отношение към горенето ние можем да лекуваме рахита, както и изобщо такива възпалителни състояния, които идват от една, бих казал, еманципирана от Аза активност на кръвта. Вие виждате, че щом погледнем на човека според принципите на Антропософията, тогава изведнъж се проясняват както и в този случай най-дълбоките връзки и зависимости между човека и външната неорганична природа. Разбира се, тези съобщения могат да се разширяват и върху други неорганични вещества. Само че постоянно трябва да проникваме навътре в детайлите.
А самото сливане, самото обединяване на патологията, физиологията и терапията, изисква от нас пълно и всеотдайно проучване на вътрешно човешкия и извън човешкия природен свят.
Ние можем да наречем фосфора и сярата "изгарящи" вещества. Те действуват по такъв начин, че отново включват еманципирания Азов скелет в истинската Азова дейност. По един съвсем обратен начин действуват определени соли, т.е. това което е не "изгарящо", а "разтворимо" във вода, и което при охлаждане на водата има свойството да се отделя и утаява. Тези соли, карбонати и други соли действуват обратно и предизвикват една прекалено голяма свързаност на духовно-душевните сили, т.е.
към текста >>
И сега Вие разбирате: Ако медицинската наука се о
бога
ти с подобни духовнонаучни възгледи, тогава тези неща не застават пред нас емпирично и случайно, а се устремяват съвсем съзнателно към едно
сливане
на физиологията, патологията и терапията.
С други думи: Тук ние откриваме, че човекът страда – вътрешно и органично от такива веществообменни нарушения, при които хранителните вещества се включват в тялото неправилно, или пък самото им преработване става неправилно, накратко при които не е в ред именно градивния веществообмен; но така или иначе в определени случаи естествено за да видим нещата по верния начин са необходими най-прецизни познания масажът на ръцете и дланите може да представлява една голяма помощ. Тази помощ идва най-вече от укрепването на духовно-душевните сили чрез повишената от масажа степен на съзнанието. Разбира се при масажиране на нозете и стъпалата, ще се получи нещо съвсем друго. Защото онова, което ги пронизва като духовно-душевни сили, то е в органична зависимост с процесите на отделяне, с процесите на разпад. Така че при смущение в тези процеси според обстоятелствата ние можем да помогнем с масаж на нозете и стъпалата.
И сега Вие разбирате: Ако медицинската наука се обогати с подобни духовнонаучни възгледи, тогава тези неща не застават пред нас емпирично и случайно, а се устремяват съвсем съзнателно към едно сливане на физиологията, патологията и терапията.
Аз си позволявам да обсъждам тези неща с Вас, само за да изтъкна някои основни направления. И аз добре зная колко фрапиращи могат да бъдат такива неща именно поради невъзможността да се обхванат всички детайли и подробности. Нека вземем например едно заболяване, което създава големи грижи на лекарите: Захарната болест или диабетес мелитус. В този случай ние отново ще се натъкнем на връзката между духовно-душевните сили, между съзнателните, проникнатите от Аза духовно-душевни сили и физическия носител на тази Азова дейност. Но сега тук се прибавя и нещо друго.
към текста >>
Тук аз привеждам само определен пример от една
бога
та област, за която става дума тази пролет пак тук в Дорнах пред избрана аудитория от лекари специалисти.
Ако ние проучим как се получават етерични масла от определени растения, ще установим че тук имаме обратната дейност на тези, която се упражнява например от вмъкнатата дълбоко навътре в човешкия организъм Азова дейност, чрез която човек става диабетик. И ако ние дадем на човека по един правилен начин това, което се намира навън в света като нещо обратно на човека, тогава ще сме в състояние да се противопоставим на захарната болест. И в този случай ние трябва да препоръчаме бани с етерични масла или с определени растения, които сами създават етерични масла. По този начин силите, които растението разгръща в етеричните масла, започват да действуват отвън навътре срещу силите, които причиняват захарната болест. Така че с такива бани, ние наистина можем да помогнем на човека.
Тук аз привеждам само определен пример от една богата област, за която става дума тази пролет пак тук в Дорнах пред избрана аудитория от лекари специалисти.
Аз привеждам тези примери само от гледна точка на принципите, върху които те се основават, обаче от всичко това, Вие можете да си направите заключението, как медицинската наука може да стане рационална и да послужи като пример, как могат да се обхванат процесите вътре в човека и процесите навън в природния свят, и как тези два вида процеси могат или взаимно да се подкрепят, или да си противодействуват, така че да е възможно нормализирането на един или друг болестен процес в човешкия организъм. Ако разширим този начин на мислене, ние стигаме до истинското познание на физическия човек и до неговите съотношения с духовно-душевния човек. Вие добре знаете каква огромна роля играе наследственото учение в съвременната медицина, само че то третира наследствения проблем по един крайно абстрактен начин. С помощта на официалната външна наука ние не можем да проникнем в това, което действително се разиграва в човешкото същество. Сега аз отново искам да изтъкна пред Вас твърде важния факт, до който ни отвежда антропософското изследване, а именно че човекът всъщност е изграден от целия останал свят както от земния свят, така и от извънземния свят, от Космоса.
към текста >>
51.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 14 септември 1924 г.
GA_318 Съвместната работа между лекарите и пастирите на човешката душа
Разбира се, че това трябва да бъде така, защото имаме отделните, съвсем специфични процеси на зрение, на слух пред себе си, но и защото тяхното събиране, тяхното
сливане
по посока навътре изобщо не може да бъде видяно.
Като едно чуждо тяло тук се вмъква физиологията на сетивата, протичаща диференцирано в зрение, слух, топлинни усещания. Като израстъци, като външни клонки към този процес, представляващ първоначално приемане на топлина, тук са прикрепени светлината, химизмът, виталността. Това са диференцирани в хода на сетивния процес. Но в сетивния процес човекът познава само периферното, не централното, затова физиологията на сетивата се явяват като едно напълно чуждо тяло, и физиологът се мята между различните сетива, а психологът дилетанствува. И биват скалъпени хипотеза след хипотеза.
Разбира се, че това трябва да бъде така, защото имаме отделните, съвсем специфични процеси на зрение, на слух пред себе си, но и защото тяхното събиране, тяхното сливане по посока навътре изобщо не може да бъде видяно.
Хората не виждат как всичко се слива в акта на приемане на топлина, внасяща със себе си от Макрокосмоса светлина, химизъм, виталност, след това достигаме до дишането и едва тогава ще има истинска физиология на сетивата, когато физиологът, изследващ сетивата, ще може да каже: Ах, да, тук аз тръгвам от процесите, от физиологично-физическите процеси на окото, навлизам в нерва, който пренася всичко това навътре, постепенно навлизам в дихателните пътища, от сетивните пътища, от разсъдъчните пътища аз навлизам в дишането. И ако оставим за малко вън от внимание сетивния живот, тогава човек ще може да разбере, че някога в живота на Земята е могла да възникне Йога. В практиката на Йога се започва оттам, където целият процес преминава в процеса на вдишването, и това, което е разположено отзад, бива проектирано в сетивното възприятие и навлиза в практиката на Йога. Виждате, че в някогашните светогледи такива неща са се знаели на практика инстинктивно. А по-новата естествена наука навсякъде трябва да застава пред загадки, защото не може да види фактите и не може да види взаимовръзките.
към текста >>
Несметни
бога
тства ни носи физиологията на сетивата от всички страни, но с тези съкровища сякаш от всички страни идват най-чудните строителни материали за една хубава къща.
Тя само желае бясно да спекулира. Тя наблюдава окото и ухото; след това започва объркано да спекулира върху това, което всъщност става във вътрешността. И когато забележи, че стига до задънена улица, че стига до задънена улица, че това, което е изспекулирала в окото и ухото, проследявайки го навътре, я е довело до задънена улица, защото тя не желае да възприема като факт този фин дихателен процес, който изложих, тогава тя казва: е да, това, което протича във вътрешността, то именно е паралелно на това, което протича навън. Паралелизъм! , процесите протичат едновременно, това разбира се, е най-лесния изход. Виждате ли, това е и което ще даде здрава опора, както на пастора, така и на лекаря, в движението на целия модерен път на познание, защото няма да има вече нужда този път на познание да бъде отричан.
Несметни богатства ни носи физиологията на сетивата от всички страни, но с тези съкровища сякаш от всички страни идват най-чудните строителни материали за една хубава къща.
Тези материали са чудесни. Хората ги донасят, натрупват ги на голям куп, но не могат да построят къщата. Невъзможно е къщата да бъде построена. Всичко, което протича в сетивата, човек го събира, натрупва го на голям куп и не достига до обработката. Защото тази обработка би трябвало да се състои в следното: това, което е във вътрешността на човека, да бъде сработено с това, което бива изследвано навън, да бъде проследен този, протичащ в етерното и астралното, процес на едно по-фино дишане; тогава човек би започнал да строи къщата.
към текста >>
Така пред себе си имаме
сливане
то на физическото с духовното.
Тя е там вътре, и така можем да кажем: Кармата /Виж рис. №4, ляво, жълто/ нахлува в артериалния процес, остава в човека; формира се венозния процес, отново възниква карма. Тук горе ние виждаме границата, където Кармата започва да се натрупва в нервно-сетивно-артериалния процес. Тук долу, съответно на процеса, преминаващ от лимфообразното към венозното, тук ние имаме навлизащата Карма, тук имаме излизащата Карма, ако наблюдаваме с духовен поглед все още непревърналата се в кръв лимфа.
Така пред себе си имаме сливането на физическото с духовното.
Горе човекът граничи с духовното качествено. Ние виждаме как той граничи със своята Карма. Тук по средата се натрупва сегашния живот. Долу, наблюдавайки все още непревърналата се в кръв лимфа, ние виждаме възникващата Карма. Между изминалата Карма и създаващата се Карма по средата е разположен човешкия земен живот, представляващ едно натрупване между двете, погледнато от тази гледна точка.
към текста >>
52.
7. Сказка шеста. Дорнах, 2 октомври 1920 г.
GA_322 Граници на природознанието
Не, разкрива се нещо конкретно
бога
то, което ни дава светлина върху човешката организация, върху белите дробове, върху черния дроб и т.н., и само може да се служи като основа за една действителна анатомия, за една действителна физиология, само то може да служи като основа за едно действително познание на човека, а също и за една действителна медицина.
Чрез това се ражда: агорафобия, клаустрофобия, астрофобия. Обаче пред нас е перспективата на едно по-висше познание, когато ще развием по един здрав начин онова, което застрашава да завладее човечеството по един болестен начин и да превърне цивилизацията във варварство. По този начин ние добиваме едно истинско познание на човека. Ние се издигаме над всичко онова, което анатомията, физиологията, биологията могат да знаят и навлизаме в едно действително познание на човека, като действително проникваме с поглед неговия организъм. О, това себепознание е различно от много представи на плуващите в мъглата мистици, които вярват, че щом се потопят вътре в себе си, веднага им се раз крива нещо абстрактно божествено.
Не, разкрива се нещо конкретно богато, което ни дава светлина върху човешката организация, върху белите дробове, върху черния дроб и т.н., и само може да се служи като основа за една действителна анатомия, за една действителна физиология, само то може да служи като основа за едно действително познание на човека, а също и за една действителна медицина.
Ние сме развили две сили в страна, като постепенно откриваме в материалното духовния свят, другата сила, като към вътрешността на човека откриваме онези светове, които трябваше да бъдат поставени за основа, когато още през пролетта аз изнесох тук сказки пред близо 40 лекари и специалисти в медицината * /*Виж: Р. Щайнер “Духовна наука и медицина”/, как трябва да познаваме действително човека, ако искаме да основем една истинска медицинска наука. Обаче тези две сили, тези две способности, тази на Инспирацията и тази на Имагинацията, могат да се съединят. Едната може да се вживее в другата. Но това трябва да стане при пълно съзнание и в едно обхваща не в любов на Космоса.
към текста >>
Тогава се ражда нещо трето, едно
сливане
на Имагинацията и на Инспирацията в истинската, в духовната Интуиция.
Ние сме развили две сили в страна, като постепенно откриваме в материалното духовния свят, другата сила, като към вътрешността на човека откриваме онези светове, които трябваше да бъдат поставени за основа, когато още през пролетта аз изнесох тук сказки пред близо 40 лекари и специалисти в медицината * /*Виж: Р. Щайнер “Духовна наука и медицина”/, как трябва да познаваме действително човека, ако искаме да основем една истинска медицинска наука. Обаче тези две сили, тези две способности, тази на Инспирацията и тази на Имагинацията, могат да се съединят. Едната може да се вживее в другата. Но това трябва да стане при пълно съзнание и в едно обхваща не в любов на Космоса.
Тогава се ражда нещо трето, едно сливане на Имагинацията и на Инспирацията в истинската, в духовната Интуиция.
Тогава ние можем да се издигнем до онова, което всъщност ни позволява да познаем външния материален свят като нещо духовно, като един духовен свят, вътрешния духовно-душевен свят с неговите материални основи, което ни позволява да познаем разширението на човешкия живот над и извън земния живот, както това Ви беше изложено също и тук в други сказки. По този начин ние се научаваме да познаваме от една страна растителното царство, животинското царство, минералното царство според техните вътрешни същности, според техните духовни съдържания чрез Инспирацията и благодарение на това, че чрез Имагинацията се научаваме да познаваме човешките органи, ще основем една действителна органология. А когато после в интуицията свързваме онова, което сме познали върху растението, животното и минерала, с онова, което се получава чрез Имагинацията върху човешките органи, едва чрез това ние получаваме една истинска терапия, едно учение за лечебните средства, което може да приложи в действителния смисъл външното върху вътрешното. Действителният лекар трябва да познава космологически лечебните средства, трябва да познава антропологически или всъщност антропософски вътрешната човешка органология. Той трябва да се извлече до познание за външния свят чрез инспирацията, да разбере вътрешния свят чрез имагинация и трябва да се издигне до терапията чрез една действителна Интуиция.
към текста >>
53.
Втора лекция. 2 януари 1921 година
GA_323 Отношение на различните естественонаучни области към астрономията
В основата на тропическата апатия на човека стои
бога
тата, пищна вегетация.
Изобщо действието на тези противоположности отчетливо се проявява в човешкия живот. Полярният живот предизвиква в човека определено духовно-апатично състояние, нали така? Рязката противоположност – дълга зима и дълго лято, които почти имат значението на ден и нощ – поражда в човека известна апатия, така че може да се каже: тук човек живее в мирова среда, която го прави апатичен. В тропиците човек също живее в мирова среда, правеща го апатичен. Но в основата на апатията в полярните области стои оскъдната външна вегетация, която и там, където се разгръща, остава необичайно бедна и оскъдна.
В основата на тропическата апатия на човека стои богатата, пищна вегетация.
Разглеждайки това като цяло, може да се каже: апатията, която завладява човека в полярните области, се различава от апатията, която завладява човека в тропиците. Той става апатичен и в двете области, но основите за тези апатии са различни. В умерената зона става изравняване. Тук човешките способности се развиват, бих казал, в известно равновесие. Никой сега няма да се усъмни, че това има отношение към слънчевия живот.
към текста >>
Той прави вегетацията обилна и
бога
та.
Човек е подложен на непосредствено въздействие на слънчевия живот, – слънчевият живот не трябва да се търси само в топлината, – и как това действа върху него, показва външният вид на вегетацията. И така, в полярната зона имаме преобладаване на слънчевото влияние. Какъв живот преобладава в тропическата зона? Там преобладава земният живот. Той се устремява във вегетацията.
Той прави вегетацията обилна и богата.
Това също лишава човека от съразмерност на способностите му, но на север това идва от по-различна страна, отколкото на юг. И така, в полярните области слънчевата светлина потиска вътрешното му развитие; в тропическите области вътрешните му способности биват потиснати от това, което излиза от Земята. Виждаме определена противоположност, която в района на полюсите се проявява в преобладаването на слънчевия живот, а в тропическите области, близо до екватора – в преобладаването на земния живот. Ако след това погледнем човека и разгледаме човешката форма, ще си кажем (моля да приемете в началото това само като парадокс, макар да вземам тук човешката форма в определен смисъл сериозно): човешката глава във външната си форма копира мировото пространство, сферата, сферичната форма на мировото пространство, и по време на живота в полярната зона тя преди всичко съществува и е подложена на влиянието на извънземното. В тропическата зона на влиянието на земния живот е подложено това, което представлява системата на обмяна на веществата във връзка с крайниците.
към текста >>
Виждате, как целия свят се слива в нас, когато разглеждаме човека в неговата цялост, и колко необходимо е да се вгледаме в това
сливане
, за да се приближим към единното разглеждане на човека.
И така, в човека сякаш се срещат това, което идва от небето, както пряко, така и по околен път чрез веществата на Земята. Веществата на Земята въздействат върху човешката обмяна на веществата. Небесните влияния от друга страна пряко въздействат върху човека като такъв. И така, в човека се срещат преките влияния, за които сме задължени на слънчевия живот, с влиянията, които косвено преминават през Земята, тоест се видоизменят посредством Земята. Така че можем да кажем: вътрешното в човека, също и във физическо-анатомичен аспект, може да се обясни като взаимодействие на преки извънземни влияния с такива извънземни влияния, които са преминали през земните влияния и отново са се слели в човека (рис. 4).
Виждате, как целия свят се слива в нас, когато разглеждаме човека в неговата цялост, и колко необходимо е да се вгледаме в това сливане, за да се приближим към единното разглеждане на човека.
Но какво прави специализацията в науката? Тя ни отдалечава от реалността. Тя ни вкарва в чисто абстрактни области. Ние показахме, как астрономията, макар и да се смята за „точна“ наука, при изчисляването на календара може да си помогне само с това, че предоставя нещо различно от теорията; и как, бидейки съобразена с Коперник, изпуска най-важното от Коперник; тоест навсякъде се сблъскваме с ненадеждност, а в това, което тя разкрива, не се намира това, за което трябва да става дума – за образуването на човека от цялата Вселена. [1] …изречение на Гьоте: имат се предвид думите “Човек никога няма да разбере, колко е антропоморфен”.
към текста >>
54.
Шеста лекция, 6 януари 1921 година
GA_323 Отношение на различните естественонаучни области към астрономията
Струва си да си спомним и какво е означавало в действителност за духовното развитие на Европа, появата на такива доказателства за битието на
Бога
, като така нареченото онтологическо доказателство за битието на
Бога
[3], където от самото понятие искаха да стигнат до някакъв довод за потвърждение на съществуването на
Бога
.
И, разбира се, разглеждаме преди всичко само това в развитието на човечеството, което се проявява в цивилизованото човечество. Обикновено не винаги достатъчно точно се оценява колко красноречив е повратът, който е станал в тази епоха в развитието на мисленето и познанието на човечеството. Известно време сред философите и тези, които са им симпатизирали в начина на разглеждане на света, е съществувала даже истинска антипатия по отношение на разбирането именно на тази епоха в развитието на европейската цивилизация, която може да се нарече епоха на схоластиката, когато на повърхността на човешкото познание са били повдигнати важни въпроси. При по-ясно разглеждане на тези въпроси се е усещало, че те е възможно да произлизат не само от логическата дедукция, в която обикновено са ги обличали в средните векове, но са усещали, че те произлизат и от дълбоките човешки подоснови. Достатъчно е да си спомним само, че тогава основен, дълбок въпрос на човешкото познание е бил въпросът за реализма и номинализма[2].
Струва си да си спомним и какво е означавало в действителност за духовното развитие на Европа, появата на такива доказателства за битието на Бога, като така нареченото онтологическо доказателство за битието на Бога[3], където от самото понятие искаха да стигнат до някакъв довод за потвърждение на съществуването на Бога.
Спомнете си какво по същество означаваше това за цялото развитие на човешкото познание. Тогава нещо е тревожило човешкото същество в най-вътрешната му дълбочина. Това се проявява само в пълнотата на съзнанието чрез развиваните тогава дедукции. Хората по това време до известна степен са се съмнявали, дали представите и понятията, които формират, представляват нещо реално, обличайки ги в думи, или те са само формални обединения на външните сетивни факти. Номиналистите са виждали в общите понятия, формирани от човека, формално обединяване, нямащо никакво значение за външната реалност, а само даващо възможност на човека да се ориентира, да намира ориентация в объркания външен свят.
към текста >>
Това, че изобщо е могло да се появи доказателство за битието на
Бога
, наречено онтологическо, вече показва дълбоката промяна вътре в човешката природа.
Той приличаше, бих казал, на късните схоластици – самият той не искаше да вярва в това, но той беше такъв, или най-малкото в теоретико-познавателните въпроси, – той беше изцяло реалист и затова в своята много интересна книга за „Главният проблем на философията в нейното развитие и частичното му решаване от Талес до Робърт Хамерлинг” той каза: Номиналистите доказват, че общото понятие „овца“ е не нещо друго, а появило се в човешкия дух обобщение, и понятието „вълк“ също е появило се в човешкия дух обобщение; тоест, това, което е в овцата и във вълка е само по различен начин групирана материя. Един път материята се групира според схемата на овцата, друг път – според схемата на вълка. – Той смята, че трябва веднъж да пробваме да храним вълка само с овце и да не му се дава никаква друга храна. Тогава той, макар и след известно време да се състои изцяло от материята на овцата, съвсем няма да изгуби вълчия си нрав! Тоест вълчата природа, изразявана с общото понятие „вълк“, трябва да бъде нещо реално.
Това, че изобщо е могло да се появи доказателство за битието на Бога, наречено онтологическо, вече показва дълбоката промяна вътре в човешката природа.
Защото не много преди появата на това онтологично доказателство за битието на Бога, на европейския човек и през ум не би му минало, че е необходимо да се доказва битието на Бога, а го е приемал като нещо разбиращо се от самосебе си. И едва когато е дошло времето, когато това разбиращо се от самосебе си вече не е живеело в човека, са се насочили към търсене на доказателства. Това, което живее като разбиращо се от самосебе си, никой няма да поиска да го доказва. И така, хората са били лишени от нещо, което дотогава в тях е било като разбиращо се от самосебе си, и в тях е влязло нещо, което е довело човешкия дух до съвсем друг път и до съвсем други потребности. Бих могъл да приведа още много неща, които биха ви показали, какво е тревожило човешката природа по това време на средновековието именно на най-високото ниво на развитие на мисленето и познанието.
към текста >>
Защото не много преди появата на това онтологично доказателство за битието на
Бога
, на европейския човек и през ум не би му минало, че е необходимо да се доказва битието на
Бога
, а го е приемал като нещо разбиращо се от самосебе си.
Един път материята се групира според схемата на овцата, друг път – според схемата на вълка. – Той смята, че трябва веднъж да пробваме да храним вълка само с овце и да не му се дава никаква друга храна. Тогава той, макар и след известно време да се състои изцяло от материята на овцата, съвсем няма да изгуби вълчия си нрав! Тоест вълчата природа, изразявана с общото понятие „вълк“, трябва да бъде нещо реално. Това, че изобщо е могло да се появи доказателство за битието на Бога, наречено онтологическо, вече показва дълбоката промяна вътре в човешката природа.
Защото не много преди появата на това онтологично доказателство за битието на Бога, на европейския човек и през ум не би му минало, че е необходимо да се доказва битието на Бога, а го е приемал като нещо разбиращо се от самосебе си.
И едва когато е дошло времето, когато това разбиращо се от самосебе си вече не е живеело в човека, са се насочили към търсене на доказателства. Това, което живее като разбиращо се от самосебе си, никой няма да поиска да го доказва. И така, хората са били лишени от нещо, което дотогава в тях е било като разбиращо се от самосебе си, и в тях е влязло нещо, което е довело човешкия дух до съвсем друг път и до съвсем други потребности. Бих могъл да приведа още много неща, които биха ви показали, какво е тревожило човешката природа по това време на средновековието именно на най-високото ниво на развитие на мисленето и познанието. И така, ако отначало в доста общ вид се приеме връзката на ставащото в човека с извънземните явления, с небесните явления, може да се попита, първо само да се попита, защото в нашите разглеждания ще се държим много внимателно: как се включва в земното развитие всичко това, което хората са изпитвали на Земята в средата на Средновековието и което, възможно е, след това отново да ни изведе извън реалностите на Земята.
към текста >>
И ако преминем към още по-ранни времена, ще видим още по-голямо
сливане
на човека с обкръжаващия го свят.
още около 2160 години назад, до началото на четвърто хилядолетие. Придвижвайки се по-нататък назад, стигаме до епоха, в която начинът на разглеждане на човека вече толкова се различава от днешния, че без помощта на духовнонаучни методи ще ни е извънредно трудно изобщо да разберем начина, по които в IV или V хилядолетие човечеството в действителност е разглеждало обкръжаващия свят. Това е било не само усещане, а и съпреживяване на външните събития, дълбоко потапяне във външните събития. Човек още се е усещал като член на цялата външна природа, както ръката ми би се чувствала член на моя организъм, ако имаше съзнание. И така, стигаме до съвсем друг период в положението на човека в света.
И ако преминем към още по-ранни времена, ще видим още по-голямо сливане на човека с обкръжаващия го свят.
Тук се връщаме в епохи, чиито култури са можели да се развиват само там, където това са позволявали съвсем особените земни условия; епохата, която във „Въведение в тайната наука“ описах като предшестваща, е праиндийската култура, чиито последен отглас е била ведическата култура. Връщаме се в епохата, която е съвсем близо до времето, когато нашите области са били покрити с лед. Тук се приближаваме към тази възраст в развитието на човечеството, по времето на което културата, такава като индийската култура, е можело да се развива само там, където това, което сега преживяваме в повече или по-малко умерената зона, е съществувало примерно около днешния екватор. Защото тропическата зона, – това можете просто да го видите при разглеждане на настъпването и отдръпването на ледника, – е обхванала Индия едва по-късно[11], когато обледеняването на северната част на земното кълбо отново е отстъпило. Виждаме, как развитието на човечеството по някакъв начин се модифицира според степента на това, как по описания начин се модифицират отношенията на Земята, на повърхността на Земята.
към текста >>
[3] така нареченото онтологическо доказателство за битието на
Бога
– за него виж също в „Загадки на философията“
Не е безинтересно да се сравни с това вътрешно осъзнатата дистанция между съвременния човек и неговия Бог, и как често този съвременен човек си представя Бог като малко идеализиран човек. И така, само на пръв поглед всичко това не касае нашата тема. Защото ако искаме да стигнем до истински начин за познание в тази област, трябва да намерим изхода от сфери, в които само можем да изчисляваме, към съвсем други, доколкото само разглеждането на законите на Кеплер и връзките им ни показа, как при изчисленията стигаме до несъизмерими математически числови изрази, и изчисленията ни изпращат извън пределите на самите себе си. [1] „Загадките на философията“ – GA 18 [2] Въпросът за реализма и номинализма – виж „Загадки на философията“ или „Философия и антропософия“ GA35.
[3] така нареченото онтологическо доказателство за битието на Бога – за него виж също в „Загадки на философията“
[4] Винсенц Кнауер – 1828-1894, католически теолог, преподавател в университета във Виена [5] ледниковия период – както може да се изясни от книгата „Моят жизнен път“ GA 28, Рудолф Щайнер още в школските си години, прочитайки статия на своя учител Франц Кофлер, се е заел с изучаване на ледниковия период и този интерес го е съпровождал през целия му живот. Статията на Кофлер се е базирала на астрономическото обяснение на ледниковия период, дадено от A. J. Adhemar в „Revolutions de la mer“ Paris 1842. Десет години след запознаването си с тази статия Рудолф Щайнер написал статията „Ледниковият период“ в „Pierers Konversation-Lexikon“ (7 Aufl., Joseph Kurschner, Berlin, Stuttgart 1889).
към текста >>
55.
Седма лекция, 7 януари 1921 година
GA_323 Отношение на различните естественонаучни области към астрономията
Сега, разглеждайки още веднъж това, което вчера ви разказах за развитието на познанието от един ледников период до друг ледников период, обърнете внимание на това, как се е изменило от времето на последния ледников период цялото това
сливане
на сетивните възприятия и живота на представите.
Това, което в най-изразена степен в нас е сетивният орган, най- малко е свързано с вътрешния организъм. И напротив, извънредно тясно свързано с вътрешния ни организъм е това, което се проявява в живота на представите. По такъв начин, в процеса на представите вътре в познавателния ни живот имаме друга стихия, отколкото в процеса на сетивното възприятие. Обръщам ви внимание, че навсякъде разглеждам тези процеси така, както те съществуват на съвременния стадий от развитието на човечеството.
Сега, разглеждайки още веднъж това, което вчера ви разказах за развитието на познанието от един ледников период до друг ледников период, обърнете внимание на това, как се е изменило от времето на последния ледников период цялото това сливане на сетивните възприятия и живота на представите.
И ако добре сте разбрали начина, по който вчера, връщайки се назад, представих метаморфозата на познавателния живот, тогава ще си кажете: непосредствено след отдръпването на ледника човешкият познавателен живот е изхождал от съвсем различни преживявания, отколкото днес. Ако искаме по този повод да стигнем до определена конкретна представа, трябва да си кажем: в познавателния ни живот все повече е прониквало това, което получаваме от сетивата, и все повече е изчезвало това, което имаме не от сетивата, а което някога сме имали посредством съвсем различния съвместен живот с външния свят. Но характера на съвсем другия съвместен живот с външния свят притежават също и нашите представи. Те, съдейки по техните свойства, произхождат от смътността на живота в сънищата, да, те са абсолютно такива, че в тях също повече преживяваме сливането си с обкръжаващия свят, което изпитваме в сънищата. В живота на представите ние, собствено, не различаваме себе си от обкръжаващия свят.
към текста >>
Те, съдейки по техните свойства, произхождат от смътността на живота в сънищата, да, те са абсолютно такива, че в тях също повече преживяваме
сливане
то си с обкръжаващия свят, което изпитваме в сънищата.
Обръщам ви внимание, че навсякъде разглеждам тези процеси така, както те съществуват на съвременния стадий от развитието на човечеството. Сега, разглеждайки още веднъж това, което вчера ви разказах за развитието на познанието от един ледников период до друг ледников период, обърнете внимание на това, как се е изменило от времето на последния ледников период цялото това сливане на сетивните възприятия и живота на представите. И ако добре сте разбрали начина, по който вчера, връщайки се назад, представих метаморфозата на познавателния живот, тогава ще си кажете: непосредствено след отдръпването на ледника човешкият познавателен живот е изхождал от съвсем различни преживявания, отколкото днес. Ако искаме по този повод да стигнем до определена конкретна представа, трябва да си кажем: в познавателния ни живот все повече е прониквало това, което получаваме от сетивата, и все повече е изчезвало това, което имаме не от сетивата, а което някога сме имали посредством съвсем различния съвместен живот с външния свят. Но характера на съвсем другия съвместен живот с външния свят притежават също и нашите представи.
Те, съдейки по техните свойства, произхождат от смътността на живота в сънищата, да, те са абсолютно такива, че в тях също повече преживяваме сливането си с обкръжаващия свят, което изпитваме в сънищата.
В живота на представите ние, собствено, не различаваме себе си от обкръжаващия свят. В живота на представите сме отдадени на обкръжаващия свят. Ние се отделяме от обкръжаващия свят само чрез възприятията на сетивата. Тоест извършвало се е постоянно просветляване на аз-съзнанието, което се е формирало от това, което е ставало с познавателните възможности на човека от времето на последния ледников период. Към какво ще стигнем по такъв начин, – в това няма нищо хипотетично, а просто проследяване на процеси, – проследявайки в ретроспектива развитието отвъд границите на последния ледников период?
към текста >>
Трябва с по-
бога
то съдържание да пристъпваме към емпиричната реалност, а не просто с математическото и форономическото.
Бих искал само да набележа тези направления. Тях можем да ги проследим във всички възможни страни. Днес съществуват безброй възможности да се дадат нови направления на изследователските методи, но е нужно до известна степен това, което сме свикнали да разглеждаме само количествено, да го приведем към качествено разглеждане. Неща, които първо се формират количествено (математиката е най-добрият пример за това, форономията е друг пример), след това отново се търсят в емпиричната действителност. Но на нас ни е нужно и другото, математиката и форономията реално да се обезпечат емпирично.
Трябва с по-богато съдържание да пристъпваме към емпиричната реалност, а не просто с математическото и форономическото.
Няма да намерим нищо друго, освен форономически и математически определена мирова механика или механика на развитието, ако пристъпим към света само с предпоставките на форономията и математиката. Но в света ще открием други неща, ако заедно с експерименталните изследвания изходим и от други области, освен от математиката и форономията. И така, до последния ледников период още не е станала диференциацията между човешкия сетивен живот и общия човешки живот, общия органичен живот. Тогава още е съществувал по-синтетичният, единен органичен живот на човека. От времето на последния ледников период сме преживели реалното разделяне на човешкия органичен живот.
към текста >>
56.
3. Лекция: Елементите на белтъка като носители на силите на живота
GA_327 Биодинамично земеделие
Това
сливане
става като последствие от опрашването на цветовете.
Това състояние на нова насоченост на формирането Щайнер нарича хаос. Според неговото изложение мъдрост действа безспорно и в това, което той нарича „земно“, например в обмяната на веществата в майчиното растение. Тогава семедаващото растение в цвета се подготвя за оплождането. В сложни процеси наследственият материал на клетъчните ядра във всяка полова клетка се смесва и след това се дели на две (степените на делене при процеса на узряване или меиозе, геномът става хиплоиден).[6] Това важи за устройството на семето и на прашеца по съвсем подобен начин. В това хиплоидно състояние възпроизвеждащите клетки са готови да се слеят с комплементарни (допълващи) също така хиплоидни клетки.
Това сливане става като последствие от опрашването на цветовете.
По този начин се получава оплодена клетка и от нея едно действително ново растение, което не е просто продължение на растението-майка. Неоплодените хиплоидни клетки се разпадат, нямат по-нататъшно развитие. Белтъкът на растението и с това неговите ензими сега се определят от ново комбинираните гени. Това важи за сперматофитите, за растенията, които се развъждат чрез семена, и за които става дума при Щайнер. Доколкото при низшите растения процесът е малко по-друг, това не променя казания тук аспект.
към текста >>
Надземната част на растението като противоположен процес пък
бога
то се снабдява с азот чрез симбиозните процеси в корена.
За тях се отнася при Щайнеровите изложения относно хаоса в семето.[16] Относно бобовите растения Бобовите растения (наричани още шушулкови със семейството на мимозите и на пеперудоцветните) са в състояние да свързват азота на въздуха в азотни съединения. Това става с помощта на почвени бактерии, които се заселват в коренните власинки и тогава образуват в корена колонии от подобни на бактерии (бактероиди) малки организми, които се намират във видимите коренови грудки. Биологичният процес на синтезиране на азота от въздуха в тези грудчици е енергоемен процес, който е възможен поради потока от захарни вещества от страна на културните растения, които те образуват в листата под въздействието на светлината.
Надземната част на растението като противоположен процес пък богато се снабдява с азот чрез симбиозните процеси в корена.
Още преди да загине растението, могат да загинат колониите в грудките. Това води до загуба на азот в почвата и с това до снабдяване с азот на съседните растения, чиито корени също проникват същата почва. Без такива съседни растения може да се дойде до загуба на азот в дълбочината на почвата. Освен това бобовите растения имат една важна способност чрез отделяне на киселини да разтварят минералите в почвата и да ги поемат. Това води до високо съдържание на калций в повечето от тези видове и до киселинност в почвата, ако растенията с тяхното варово съдържание не останат на същото място, например защото ще се продават като сено или отделните вещества от хранените с бобови растения животни не попаднат обратно в същата почва.
към текста >>
57.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 8 март 1924 г. Навлизане на християнството в античния свят и мистериите.
GA_353 История на човечеството и културните народи
Защото в световната история религиозният живот не понася
сливане
то с външната държавна и световна власт.
Тогава е станало следното. Виждате ли, в първото столетие след основаването на християнството римляните седели горе и се забавлявали по описания начин, докато християните били долу, в катакомбите. Но след няколко столетия римляните изчезнали, а християните получили власт над света. Добре ли са управлявали или лошо, ние в дадения случай няма да обсъждаме, но световно господство те все пак получили. Обаче най-голяма вреда християнството понесла именно от това, че то се оказа свързано със световното господство.
Защото в световната история религиозният живот не понася сливането с външната държавна и световна власт.
Работата стои така: формирането на християнството, участието на Христос Исус във формирането на християнството може да се разбере само ако знаем, че в древността религиозният живот е пронизвал буквално всичко. Вече съм ви казвал: в древността са съществували така наречените мистерии. Виждате ли, мистериите били, ако използваме съвременната терминология, такива учреждения, в които изучавали всичко, което въобще човек може да изучава. Но в същото време те са били и религиозни учреждения, култови учреждения. Целият духовен живот произлизал от мистериите.
към текста >>
И словото бе у
Бога
.
Виждате ли, всички такива «слънчеви хора» се опитвали да разглеждат всичко от гледна точка на Слънцето. Как всичко това се е правело някога, съвременните хора вече нямат никаква представа, защото съвременните хора не знаят съвсем нищо за тайните на света. Желаейки да се надникне в тези неща, би следвало да се обмисли например следното. Преди известно време при мен дойде един човек, който каза: появи се забележителна книга и в тази книга се доказва, че Евангелията са били написани в съответствие с цифров код, те са се подчинявали на числови закономерности. А именно, ако коя да е дума се намира в Евангелието - например, думата «начало» в Евангелието от Йоан: «В началото бе словото.
И словото бе у Бога.
И Бог беше слово», - тогава ние, анализирайки тази дума, откриваме, че коя да е част е два пъти по-дълга от друга и че на всяка дума може да съответства числово значение. На едно място стои дума, числовото значение на която е 50, след това следва 25, после отново дума със значение 50, и отново дума - 25. Може да се изчисли, що за дума трябва да стои на определено място. Интересно е да се провери, господа, как се съгласуват такива неща. Да вземем някаква дума - искам да направя пояснение с помощта на дума, още използвана в немския език.
към текста >>
Церемонията започва, като първо излиза «адвокатът на
Бога
», advocatus Dei, божественият «защитник».
Понякога на критика се подлагат неща, дошли от древността, смисълът на които вече не се разбира. Представете си например канонизация на светци, ставаща в Рим. Някой го провъзгласяват за светец в Рим. Голяма е церемонията, когато канонизират някого, стотици години след смъртта му. Как се извършва тази церемония?
Церемонията започва, като първо излиза «адвокатът на Бога», advocatus Dei, божественият «защитник».
Той превъзнася всички положителни качества на дадения човек, когото трябва да провъзгласят за светец. После излиза «адвокатът на дявола», advocatus diaboli, обвинителя от дявола. Той изброява всички лоши качества, които е имал светецът. И след това между тези двамата се произнася решението. Не искам да кажа, че решението винаги се оказва справедливо, но решението се произнася.
към текста >>
Ако някой, като например Орлеанската Дева[10], се провъзгласява за свят, излизат адвокатът на
Бога
и адвокатът на дявола.
После излиза «адвокатът на дявола», advocatus diaboli, обвинителя от дявола. Той изброява всички лоши качества, които е имал светецът. И след това между тези двамата се произнася решението. Не искам да кажа, че решението винаги се оказва справедливо, но решението се произнася. Тази церемония се изпълнява и днес.
Ако някой, като например Орлеанската Дева[10], се провъзгласява за свят, излизат адвокатът на Бога и адвокатът на дявола.
Между тях - този, който изброява само доброто, и този, който изброява само лошото, - духовно присъства и самият светец. Вие знаете това, което обичайно се изобразява на картината за Голгота: Христос Исус на кръста в средата и край него двама, така наречени злодеи, разбойници, както ги наричат. Забележително е това, което Христос казва на единия от тях: «Днес ти ще бъдеш с Мен в рая». Единият отива нагоре, а другият отива надолу. Това са Луцифер и Ариман - адвокатът на Бога и адвокатът на дявола.
към текста >>
Това са Луцифер и Ариман - адвокатът на
Бога
и адвокатът на дявола.
Ако някой, като например Орлеанската Дева[10], се провъзгласява за свят, излизат адвокатът на Бога и адвокатът на дявола. Между тях - този, който изброява само доброто, и този, който изброява само лошото, - духовно присъства и самият светец. Вие знаете това, което обичайно се изобразява на картината за Голгота: Христос Исус на кръста в средата и край него двама, така наречени злодеи, разбойници, както ги наричат. Забележително е това, което Христос казва на единия от тях: «Днес ти ще бъдеш с Мен в рая». Единият отива нагоре, а другият отива надолу.
Това са Луцифер и Ариман - адвокатът на Бога и адвокатът на дявола.
Така стоят нещата и с древния «слънчев човек». Той се запознавал с Луцифер и Ариман, с този, който иска да възнесе човека нагоре в духовния свят, за да стане той изключително духовен - което също не е подходящо за него, - и този, който иска да увлече човека надолу, в земното, което пак не е подходящо за него, тъй като човек трябва да заеме междинната степен. И така, благодарение на Мистерията на Голгота пред целия свят се представило това, което преди се извършвало само в мистериите, и то само в обредна форма, тъй като истински там никой не умирал. Там човек ставал «Отец». Христос умрял наистина.
към текста >>
НАГОРЕ